Задуха лек ветрец откъм храма. Гълъбите спяха на отсрещните покриви, но аз знаех, че при шум на линейки или мотори те се събуждаха и излитаха в небето.
Тръгнах да се прибирам и тогава видях — прозорецът на стаята им светеше. Баща ми и майка ми не спяха! Загложди ме жестоко любопитство. Влязох на пръсти в хола и доближих до тяхната стая. Пак същото шумолене и трептене като от кацащи гълъби. Тогава се сетих. Взех бинокъла и тихо излязох от апартамента. Кооперацията от среша гледаше точно в тяхната стая. От дете не бях се качвал на последния етаж, но сега щях да го направя. Дано само не са спуснали пердето. Пък и защо ли да го правят. Нямаше от кого да се крият.
Стълбите бяха стръмни, като във всички стари кооперации в София и на четвъртия етаж вече дишах тежко. Едно куче ме усети и залая зад някаква врата. Само това липсваше — да отворят и ме хванат — един вманиачен и опасен воайор с бинокъл в ръка в полунощ в тая грандоманска кооперация. Но никой не отвори. Клекнах зад един изхвърлен фикус и насочих бинокъла.
Първо видях размазания гръб на баща ми и сиво-побелелите му коси, които майка ми редовно подстригваше. Беше се навел над нея и нещо правеше. Фокусирах обектива. „Хайде, татко, дръпни се, де!“, прошепнах и той сякаш ме чу. Тогава видях и майка ми. Беше в ослепително бяла и нежна булчинска рокля, сребърното було падаше на раменете й, а белите й коси изглеждаха на светлината на лампата като руси. Сякаш роклята беше ушита тъкмо за нея. Беше събула старите оръфани чехли и трептеше боса пред огледалото. После се завъртя щастливо, залитна, препъна се и падна в обятията на баща ми. Сякаш гледах от онези стари и трогателни черно-бели филми по времето на моето детство. Тогава забелязах, че и баща ми се беше издокарал с единствения си костюм, който, доколкото знам, беше му го подарил един приятел.
Гледах и не вярвах на очите си. Откъде бяха намерили тази рокля. Те танцуваха валс и се носеха леко под звуците му, макар че знаех, че заради мен не биха пуснали стария грамофон. После изведнъж се умориха и седнаха на спалнята. Майка ми се отпусна по гръб на възглавниците. Баща ми усърдно чистеше очилата си. Седях и ги гледах докато отдолу зави някаква линейка и гълъбите се размърдаха над главата ми. Слязох на улицата. Не ми се прибираше. Дълго се разхождах под зелените сенки на дърветата…
Не бях влизал в църквата от година. Стори ми се ремонтирана и по-свежа от преди. Миришеше на хубаво. Скоро беше имало сватба или панакида. Отец Йоан пишеше нещо в дебелата си книга в стаичката.
— Добър ден, отче — казах и му целунах ръката с известно притеснение. Май никога не бях го правил.
— Може ли да се запиша за венчаните във вашата църква. Колкото може по-скоро — добавих.
Отец Йоан ме погледна внимателно, после погледна календара и обърна чист лист в тефтера си. Подадох му листчето с написаните три имена и дати на раждане на мен и на Бистра. Знаех, че ще ми пресъхнат устата и се бях подготвил. Той ги преписа с грозен почерк и ми по-даде листчето обратно.
— И още едно венчаните, отче — казах бързо и обърнах листчето.
Отец Йоан записа и тях в тефтера си. После се сети и рече:
— А рождените дати на тия, вторите младоженци, знаете ли ги?
— Има ли значение, отче, щом хората се обичат.
— Не може без данни — каза строго. — Да си носите официалните удостоверения за брак. — После се разведри и рече:
— И двете сватби в един ден ли?
Бях подготвен за този въпрос.
— Нека да не са в един ден, отче — изрекох — току виж, че булките били с едни и същи рокли…