Но тъпанът не биеше. Мълчеше. Главният евнух не смееше да иде при султана с вестта, че се е родила дъщеря. Това би било все едно да донесе нещастие. Никой не смееше. Само валиде ханъм, като стисна тъмните си устни и се наметна с тъмна дреха, като че в знак на траур по своя неразумен син, се запъти спокойно към Сюлейман, докато повивачките разтриваха детето със сол, та да бъде по-силно и здраво, и му прерязаха пъпа, отделяйки го от онази, която го беше носила в утробата си.
— Тази негодна робиня ти донесе дъщеря, мой властелине — гневно издувайки ноздри, съобщи валиде ханъм. — Детето ще бъде още по-хилаво от първото. Напразно чакаше от нея втори син. Тя не е способна.
— Струва ми се, че и вие родихте само един син — напомни й Сюлейман не особено приветливо.
— Аз съм ханска дъщеря, а тя е робиня, купена в Безистена! Докато съм жива, твоите сестри няма да слугуват на една робиня без род и племе. Те са дъщери на падишах, а тя коя е?
— Струва ми се, вие ми казахте, че тя е принцеса!
— Султанът не трябва да вярва на глупави измислици!
— Но султанът вярва на сърцето и разума си. Позволете, царствена валиде ханъм, главният евнух да ви изпрати до вашите покои.
След това Сюлейман се затвори за няколко дни, като не пускаше при себе си никого. Постеше и се молеше, молеше се и постеше, жадуваше да чуе гласа на аллаха, а чуваше гласа на зеленооката, златокосата и белотелата!
След три дена заповяда да напишат ферман за раждането на дъщерята на падишаха и за това, че й се дарява името Михримах. Дори преди да я беше видял, вече я бе нарекъл Михримах — нежна като нова луна. Понеже наричаше не дъщерята, а нейната майка Хасеки Хурем, на която беше готов да даде всички красиви женски имена: Махвеш — луннолика, Елмаз — най-скъпия благороден камък, Кеклик — яребица, Гюнеш — слънце.
Привързаха малкото бебе към една тясна черна дъсчица и го повиха стегнато, за да не диша много жадно и да не се опойва от въздуха, който можеше да навреди на едно толкова слабо телце. Майката обливаха със сладка вода и я разтриваха с балсам и мускус, за да изгонят огъня от тялото. Султанът изпрати при Хурем своя лекар Рамадан, но той не смееше да лицезре султанката и стоеше, охраняван от харемния церител-евнух зад копринената завеса, зад която болната му подаде нежната си ръка, където неясно се синееха тънки жилчици като далечните реки на нейната завинаги загубена родина.
— Ваше величество — прошепна през тънката златоткана коприна хитрият арабин, — падишахът се моли на аллах за вашето оздравяване.
И тя надви слабостта си толкова бързо, че пак го приписаха на магията, както и нейната непостижима власт над Сюлейман.
Нетърпението на султана да види до себе си своята Хурем беше толкова голямо, че той не взе да изчаква да минат определените четиридесет дни, през които жената трябва да се пречисти след раждането, и вече отново малката Хурем прорастваше като зелена трева върху зелените покривки на султанското ложе.
Онова, което трябваше да стане нейно поражение, се обръщаше в победа. Вместо очакваното падение настъпваше още по-голямо извисяване и сякаш като признателност за това в ненаситното малко тяло на Хурем отново се зароди нов живот. Хурем отново беше в положение и кой знае защо беше убедена, че този път непременно ще бъде син, а султанът също вярваше в това, както вярваше, че само той ще може да донесе справедливост на света.
Докато Хурем се люшкаше между живота и смъртта и докато харемът и дворът на султана потайно и злорадо очакваха неизбежното падение на бързоиоявилата се султанка, валиде ханъм, след като се обърна за съвет към великия мюфтия, избра възпитател за малкия Мехмед.
Момчето, сякаш чувствувайки вродената си слабост, с всички сили се бореше с нея и още на девет месеца, без ничия помощ се изправяше на крачка, крещеше и размахваше ръце, когато се опитваха да му помогнат да се учи да ходи, дереше се от гняв и посиняваше цяло, така че валиде ханъм, която в душата си молеше аллаха да прибере от земята хилавия живот, възхитено гледаше султанския син и изричаше с тъмните си устни:
— Ето, падишах расте.
Хурем обичаше Мехмед с болезнена любов, за нея той беше надежда, избавление, сила и воля. Не даваше детето никому, не се доверяваше на никого — и колко беше учудена и възмутена, когато узна, че към Мехмед са прикрепили някакъв човек, без дори да я попитат, без да й кажат. Тя пожела да провери учителя и го повика н султанската библиотека — може би се надяваше да й разтълкува някое неясно място в древните ръкописи, да прояви богатството на ума си, от който малкият султански син ще черпи знания като от дълбок кладенец. Но когато видя пред себе си един омърлян улема със зачервени очи и рядка брадичка, когато чу плачещия му глас, и се убеди, че това овнешко чело е натъпкано само със сури от Корана и с безнадеждна глупост, възмути се и пламна от гняв.