Проклет свят! Проклет живот! Нито съюзник, нито помощник, нито една съчувствуваща душа. Необяснимото увлечение на султана можеше да изчезне така необяснимо и неочаквано, както беше възникнало, а наоколо само врагове, интриги, коварство, злорадо очакване и евнуси, които днес пълзят в краката ти, а утре на драго сърце ще те завържат в кожен мех и ще те хвърлят тайно в Босфо-ра; главният евнух, който почтително се кланя отдалеч, следи всяка твоя стъпка и мигновено я докладва на валиде ханъм с тъмните уста; султанската майка, която с една ръка дарява на Хурем коприни, с другата държи копринен шнур, та при случай да го затегне на врата й; султанската сестра Хатидже, която се сърди на целия свят, че безнадеждно стои още мома, е готова да стовари злобата си върху снахата… Майчице мила, спаси ме от тези лоши хора!
Но знаеше, че вече не може да отстъпва, че упоритото й придвижване може да се обърне или във възнесение към върховете, или в ужасно падение; вкопчвайки се в надеждите за ново дете, за нов син на падишаха, още при първата среща със Сюлейман след разговора с Шемси ефенди попита султана:
— Ваше величество, знаете ли кой е поставен за възпитател на султанския син?
— Без мое съгласие никой не би могъл да направи това.
— Затова пък никой не поиска моето съгласие.
— Шемси ефенди е достоен човек. Препоръча ми го сам великият мюфтия.
— Но той е глупав, ваше величество.
— А кой казва това?
— Аз го казвам.
— С какво може да се измери умът?
— Със знания, които носят полза.
— А кое донася полза? И кому? Хурем горчиво се засмя.
— В този спор с вас можем да заприличаме на Шемси ефенди. Умолявам ви, ваше величество, не допускайте този натъпкан с праз-нословие и глупост мях при вашия царствен син!
— Добре, ще помисля за това.
— О, мой повелителю, не мислете дълго, направете това за вашата малка Хурем. За щастието и мъдростта на нашия син. Умолявам ви.
Сюлейман се усмихна сдържано.
— Щом не ти харесва… Добре. Ще го отстраним.
Хурем целуна своя повелител по бузата, после по челото, притисна се към него с цялото си тяло. Той с удоволствие приемаше ласките й. Тя бе единственият човек, който се приближаваше до него на разстояние, което за всички други беше опасно и застрашително. Другите приемаха като най-висша милост да целунат края на дрехата му или ръкава, само великият мюфтия беше удостоен с честта да целува ревера на падишаха.
Мехмед ибн Ибрахим беше велик мюфтия още при султан Баязид, за когото беше съставил книгата от закони „Сливането на моретата“, а тя и сега все още се считаше за ненадмината, понеже в тази книга беше казано, че личността на султана е мястото на сливането на две морета — царството на знанието — и мястото на изгряването на две светила — смелостта и кротостта. Ибн Ибрахим беше заслужил високо уважение и при султан Селим. Веднъж, разгневен от несправедливия съд на султана, мюфтията беше взел една кошница, беше сложил в нея всичките си книги и след като се беше явил при Селим, беше му посочил незаконността на неговото решение. За това на мюфтията бяха поставили прякора Зембилли — Кошницата.
Може да се каже, че Зембилли премина по наследство при Сюлейман от дядо му и баща му и младият султан ценеше много това, вслушваше се във всички съвети на стария мъдрец. Затова, когато мюфтията помоли султана пред великия везир Ибрахим да го изслуша, Сюлейман кимна почтително и не прикри очи с клепачи, както беше навикнал да прави, а уважително гледаше Зембилли. Мюфтията обичаше гръмките и неясни изказвания, но в случая нямаше друг изход, трябваше да се слуша търпеливо и докрай и щом като слушаше сам султанът, то неговият велик везир, колкото и подигравателно да поглеждаше към Зембилли, също се правеше на внимателен и дори възхитен.
— Голямото лъвче — важно мълвеше мюфтията, — перлата на венеца на царството и могъществото, бисерът на небосвода на величието и владичеството, господарят на люлката на величието, приемникът на султанското величие и благополучие, великият и могъщ Мехмед, който е най-млад от синовете на негово султанско величество, могъщия като съдбата…
Ибрахим гледаше с любопитство дългата жилеста шия на стария Зембилли, като че искаше да проследи как излизат от нея тези надути думи, понеже такива думи, смяташе той, трябваше да се раждат само някъде в стомаха или черния дроб, но не и в главата. А мюфтията в това време, без дори на ум да му идва, че могат да го наблюдават с такива нечестиви мисли, упоен от собственото си красноречие, продължаваше неуморно да плете чудноватата мрежа на своето многословие: