— Сега той е младенец, владетел на престола на люлката на щастието и има честта да пребивава в бляскавата недостъпност на славния харем и по силата на съдбата скача върху буйния кон по полето на блаженството и неведението, да продължи всевишният аллах навеки сянката му. И за да се разпредели скъпоценното време и да не бъде изгубена нито минута от онова, което подобава на такова величествено лице, ние изпратихме за наследника на султанското величие нашия роб Шемси ефенди, мъдър улема, беден чалмоносец, избран от свещената майка на падишаха, понеже в Ха-диса е казано: „Раят е под стъпките на майките.“ И казано е още: „Можахме да сторим това, тъй като ние сме силни.“ Но очите на нашия разум бяха поразени, когато до нас стигна вестта за отстраняването на Шемси ефенди. Както е казано: „И ги накарахме да напуснат своите градини, извори, съкровища и благородно положение.“ Но докато не е станало онова, което не е ставало, аз се втурнах към могъщия султан, понеже е казано: „Ако някой се застъпи с добро, ние сме по-близо до него, отколкото шийната артерия“, да продължи аллах знанията на султана и неговата щедрост.
Сюлейман изслуша мюфтията, без да го прекъсва, после дълго мълча, преди да каже:
— Ние помислихме и решихме да отстраним Шемси ефенди, понеже за султанския син подобава друг наставник — по-млад и по-изкусен в знанията.
— Ако имаш дързост към царете, поскърби, като видиш обидените — вдигна ръце нагоре Зембилли. — Ние дойдохме при вас с истина, но повечето от вас ненавиждат истината. Ние ви дадохме възвишен и мислещ наставник, изпълнен с похвални качества и добродетели и ако някой изнесе крака на неправосъдието извън своя килим, трябва да се вгледаме внимателно не иска ли той да разпръсне основата на сградата на вашето великолепие по вятъра на небитието и не „желае ли да ви изведе от вашата земя с чаро-действо.“
Лицето на султана помръкна. Зад намеците на мюфтията стоеше такава непроницаема тъмна сила, че срещу нея не се осмеляваше да се изправи дори всемогъщият властелин, пък и освен това нямаше причина за спор с мюфтията, — в края на краищата този Шемси ефенди можеше да бъде проверен в присъствието на мюфтията и ако наистина беше глупав и ограничен, щеше да бъде показано на Зембилли, а ако Хурем се беше излъгала, можеше да се опитат да я убедят да отстъпи от намерението да смени на всяка цена възпитателя на малкия Мехмед.
— По това трябва да се помисли — спокойно произнесе Сюлейман.
Мюфтията излизаше от султанските покои с високо вдигната глава, изправен, горд. Султанът гледа подир него дълго и тежко. В паметта му кой знае защо изплуваха думите: „…ако водата ви заран се попие от земята, кой ще дойде при вас с изворна вода?“
Кой ще дойде при вас с изворна вода?
Повтори тези думи, когато дойде при Хурем, придружен от невъзмутимия и мълчалив главен евнух, от този загадъчен човек, който служеше едновременно и на султана, и на валиде ханъм.
В харема султанът беше като в чужда гъста гора. Не знаеше тук почти нищо. Няколко пъти беше навестявал валиде ханъм, веднъж или дваж беше идвал при сестрите, когато искаха да му подарят ушити от тях ризи като проява на любовта им към царствения брат. Всички тези многобройни преходи, ниши, задънени коридори, извивки, решетки и врати, които не водят наникъде, фалшиви прозорци, тежки завеси и още по-тежки резета и сюрмета — всичко беше непознато, тайнствено и чуждо.
Мехмед Завоевателя бе построил Топкапъ недалеч от руините на Големия дворец на византийските императори, султаните Баязид и Селим прибавиха също нещо към този лабиринт, а през тригодишното властвуване на Сюлейман като че ли се дострояваше още към това заплетено страшилище, където живееха хора, призраци, диви зверове и хищни птици, където всичко се плодеше, злобееше, пълзеше, ненавиждаше, триумфираше и въздишаше. Харемът, макар и да беше затворен и жестоко ограничен поради самия характер на своето предназначение и съществувание като Врата на блаженството, всъщност нямаше край. Никой не би могъл да каже къде е краят, къде е средата и къде началото, кое е главното и определящото, а кое е несъщественото, всичко беше закръглено като свит на топка дракон, който си изяжда опашката, като се опитва да стигне до главата, безизходицата и образът на безнадеждността господствуваха над всички, хвърлени тук. В това място не знаеха любов, а само ненавист до гроб, тук дори от най-голямо унижение посягаха на всичко най-свято, бяха готови на всякаква подлост, за да сразят най-голямото, в душите си лелееха мъст като екзотични растения или райски птички в златни клетки. Тайнствен за света, харемът не можеше да има собствени тайни, защото тук навсякъде бяха пръснати будуващите очи на евнусите, неизброими като камъните на морския бряг, студени като очите на влечугите, коравосърдечни към всички без изключение, дори към самия султан, когото следяха тайно, щом само се появеше пред Вратата на блаженството. За държавата, за света, дори за самия бог Сюлейман беше недостъпен в покоите на своята любима жена — но само не и за евнусите. Каква гавра! Смяташе се за повелител на всичко живо и неживо, а тук ставаше роб на своите роби. Беше осакатил тялото на евнусите — те осакатяваха неговото съществувание, неговите възторзи и най-съкровени въздишки. И нямаше изход, нямаше спасение!