Хурем, предупредена от евнусите, посрещна султана пред вратата на своите покои, поклони му се ниско и беше готова да падне в краката на повелителя, но той милостиво я повдигна от килима, притисна я до рамото си и сведе над нея чалмата си, с което показваше, че е силно трогнат. Малката Михримах спеше в сребърна люлка под високия прозорец, на чиито цветни стъкла беше изписан надпис, съчинен от придворния поет Зати — три стиха, в които, поради това, че арабските букви имаха и числено значение, беше зашифрована датата на раждането на султанската дъщеря. На другия прозорец имаше надпис в чест на раждането на малкия Мехмед.
Султанският син, облечен като малък паша, в смешно висока, като и у неговия велик баща чалма, отскубвайки се от слугите и крещейки с всичка сила, дотърча при султана, а той позволи да изведат сина в градината на разходка, учудвайки се същевременно, че сул-танката държи и двете деца при себе си, когато на всяко от тях трябваше да бъде отделена стая за сън, както и за игри и занимания, когато пораснат.
Хурем мълчаливо се усмихна на тези думи на падишаха и го поведе към фонтана, подавайки му възглавници и чаша с шербет. Не искаше да казва, че не вярва нито на един човек в този страшен харем, че предпочита да държи децата при себе си, защото са нейните деца, нейното спасение и надежда. Кърмеше ги със собственото си мляко, понеже и млякото, когато е чуждо, би могло да бъде отровно за нейния Мемиш и за нейната Михри.
Седна срещу султана, гледаше го със зелените си очи, галеше го с поглед и го изгаряше. Някъде дълбоко в очите й горяха зелени огньове, далечни и загадъчни като у нощен степен звяр.
— Това помещение е твърде малко за тебе — забеляза султанът.
— Ваше величество — трепна Хурем, — вие ме направихте твърде голяма за тази разкошна стая.
Тя усещаше тънко момента, когато трябваше да бъде покорна, а днес Сюлейман имаше нужда именно от това нейно умение и той целият се преизпълни с тиха признателност към Хурем, че облекчаваше неприятния разговор, заради който беше дошъл тука. А може би беше дошъл просто да погледа тази удивителна жена, това непонятно същество, да чуе нейния дълбок глас, да вдъхне аромата на тялото й, да почувствува ласкавата топлина, която излъчваше неспирно като едно малко слънце, слязло от небето на тази благословена земя. Поразяваше го умението й да седи. Стелеше се по килимите, сред възглавниците и ниските широки миндери като невиждан цветист бръшлян. Обичаше червеното, жълтото и черното. Небрежност във всичко, но колко привлекателна! Всяка гънка на тъканта, всяка дипличка на разтворената като ветрило пола на дрехата, копринените вълни на шалварите — всичко привличаше и прикова-ваше погледа, изпълваше вечно мрачната му душа с едва ли не момчешко въодушевление. Понякога у нея имаше нещо, което наподобяваше ранена птичка, прекършено дърво или умиращ звук, а сетне изведнъж се размърдва, трепва, оживява и заиграва с всичките си жилчици, а буйните й коси все се развяват и го заливат с вълна от такова щастие, от което е готов да умре.
Как можеше да каже на такава жена нещо неприятно? А беше дошъл тук именно за това. Всъщност с нея му беше леко дори тогава, когато трябваше да й съобщи неприятно нещо. Тя сякаш му се притичваше на помощ, винаги проявяваше поразително разбиране на неговото положение, никога не забравяше преди всичко да признае и да почете в него властелина и повелителя и никакъв намек за тяхната близост и чувствата, които раздираха гърдите. Наричаше се най-малката негова прислужница и вечна робиня. Беше го пленила с плахата си голота, после пред него засия дивният и ум, а сега и сам не знаеше кое повече го очароваше в малката Хурем: затова и най-малката болка, която й се причиняваше, трябваше да откликне със стократна и хилядократна болка у самия Сюлейман. „Никой няма да бъде обиден и колкото финикова костилка“ — така беше завещано, а за кого и кому?