Поетите пристигнаха на сватбата в широки бели дрехи, на пояса на всеки имаше кожена чантичка с книгите му и с чиста бяла хартия и мастилница, та да могат незабавно да напишат стиховете на всеки желаещ. Четяха пред султана, започвайки с най-стария — Зати. Състезанието беше ожесточено и продължи много. Гостите през това време изпиха доста шербет и изядоха цели купища лакомства — щом не може да се забавлява ухото, нека поне се наслаждава езикът. Победи хитрият нисък и дебел Хаяли — Мечтателя, който всъщност беше преписал поемата на Хамди, като беше сменил в нея само имената на героите. За Хатидже там имаше такива строфи:
За Ибрахим в поемата бе написана следната газела:
А по-нататък всичко беше като у Хамди, което присъствуващите поети искаха да кажат с възмущение на хитреца Хаяли, но Сюлейман вече беше вдигнал ръка, провъзгласявайки го за победител и определяйки наградата — разкошен халат и мастилница от тюркоаз. На останалите поети, както и на всички гости, бяха подарени кошници с редки захаросани плодове, които те можеха да си занесат вкъщи.
В това време от султанския сарай пристигна гончия с радостна вест: султанката Хасеки беше родила на Повелителя на века, прославения султан Сюлейман още един син! Беше двадесет и девети май — денят на превземането от Мехмед Завоевателя на Константинопол. Но с името на Завоевателя султанът вече беше нарекъл първия син на Хурем, затова той тържествено провъзгласи пред гостите, че дава на втория син на Хасеки името Селим, в чест на своя славен баща и веднага заповяда да изпратят на султанката като дар голям рубин — неговия любим камък, и златна стълбичка, за да може да се качва на кон или камила, а някои от присъствуващите си помислиха: за да може да се катери по-удобно към върховете на властта.
А Хурем не мислеше нито за властта, нито за султана, нито за себе си самата. Лежеше измъчена, обезкръвена и все още не вярваше, че е родила — така неочаквано! — третото си дете, тъй като то се роди, както и Михримах, преждевременно, сякаш го теглеше към живота, бързаше да се появи на този свят. Момчето, макар и недоносено, беше пъргаво и пискливо, с червени като на майка си коси и повивачките бърбореха, че целият се бил метнал на майка си, а щом е така, щял да бъде щастлив в живота и непременно щял да стане султан.
Хурем се усмихваше през сълзи и лежеше мълчаливо, а когато поднесоха сина към гърдите й, не искаше дори да го погледне — нещо я беше ядосал още с раждането си. Що за дете беше? Под каква звезда беше заченато, зло или добро беше дошло с него на света? Радост или мъка ще донесе на майка си?
Засега беше донесло огорчение. Защото тази толкова жадувана от Роксолана сватба не излезе нито за нея, нито заради нея. Сватбата кънтеше и ечеше по цял Стамбул и вече привършваше, а Хурем не можеше да я зърне дори с крайчеца на окото си.
Султанът беше милостив към своята Хурем. Отново не изчака четиридесет дена за очистване на родилката и още на третия ден посети султанката. Показаха му сина Селим, той щедро дари майката и детето, а след това попита Хурем какво е най-съкровеното й желание.
— Да видя сватбата на вашата сестра — едва се усмихна Хурем.
— Но нали тя вече свърши! — учуди се султанът.
— Нима може нещо да свърши без вашата повеля, господарю мой? Вие не можете само мъртвите да възкресявате, понеже това е волята на аллах, а всичко останало на тази земя е по вашата воля и по височайшата ви повеля винаги може да започне отново дори и онова, което отдавна се смята за приключило.
— А вие, моя султанке, ще намерите ли сили, за да се вдигнете толкова бързо след вашите свещени усилия? — попита грижовно Сюлейман.
— Смятайте, че съм се вдигнала вече и отново съм ваша най-вярна слугиня, о мой великодушни повелителю!
Това беше чудо. Роди едва ли не седеммесечно дете, а то беше по-буйно от Мехмед. Измъчена от преждевременното раждане, почти умираща беше готова да се вдигне от постелята след три-четири дена, само за да задоволи любопитството си, наблюдавайки чуждото щастие.