Силните и здрави юноши, откъснати от родината, вярата и езика на бащите, с осакатени завинаги души, бяха без друга опора в живота, освен султана, който лицемерно ги наричаше свои синове и нямаха нищо свято, освен възнаграждението за кървавата служба и грабежите, с които завършваха всяко клане. Живееха в огромни казарми близо до Атмейдан и Топкапъ като монаси, нямаха право да се женят, цялото им имущество беше с тях и на тях, спяха натъркаляни на твърди плъстени постелки като кучета и за най-малкото недоволство ги наказваха със смърт. Нощем не смееха никъде да се отлъчат — за това също ги заплашваше смърт. Вървяха в поход след султана, който се кипреше на коня със златна украса — покорни и мълчаливи, обгорени от страшното слънце, шибани от дъждовете. Затъваха в блатата с тежките си абени дрехи, които с месеци не изсъхваха от пот и вода и гниеха върху тях така, че телата им се спарваха и над еничарските орди се стелеше такъв тежък смрад, като над слонските табуни или над стадата овни, карани подир войската за клане. Обречени да бъдат стадо, бяха ли още хора, оставаше ли в тях поне зрънце разум, доброта и благородство? Имаше само сляпа храброст, но когато ги гледаше, човек можеше да се усъмни: дали наистина храбростта беше човешка черта?
Смъртно изтощени в боевете и походите или пък измъчени през деня от непрекъснатите военни упражнения, след вечерната молитва се строполяваха за няколко часа върху твърдите си постелки като добитък. Смятаха ги за опора на султана и империята, а спяха като бедни занаятчии, които нямаха къде да отидат от мизерните си работилници; като кожари, които лягаха сред каците с вонещите щавени кожи; като бакърджии, които и нощем сънуваха неспирния звън в ушите; като уличните бербери, които вземаха само по едно акче на човек; като най-бедните арменци, които през нощта трябваше да палят подземните печки на хамамите и изобщо не излизаха на бял свят; като бедните метачи на пазарите — фарашите, които си спяха върху метлите сред купчините смет.
Светът беше безмилостен към тези нещастници и не им даваше никакви надежди за освобождение. Когато ги караха на война, отиваха без съпротива, понеже нямаше къде другаде да идат, когато другите се молеха, те също отнемайкъде се молеха; когато някой ядеше лакомо, преглъщаха слюнката си и яростно скърцаха със зъби от глад, като мислеха само как ли да измъкнат някое крайче и за себе си, понеже се наяждаха до насита само тогава, когато след боя идваха при казаните с пилаф и живите получаваха освен своя и пая на загиналите. Дързостта и горчивият смях на Бекташ им допадаха. Като Бекташ те можеха да смятат на този свят свое само изяденото и то не за дълго! Както и на Бекташ, и на тях винаги им стържеше в корема от глад, защото ядяха истински само след бой, а в мирно време два пъти на ден — след утринната молитва и преди сън. Веднъж, гладен като еничарин, Бекташ срещнал някакъв човек, подир когото вървели добре облечени и охранени — едва ли не до пръсване — слуги. И той възкликнал: „О аллах, погледни този човек и вземи от него пример как трябва всеки да си гледа робите!“ Един човек казал на Бекташ: „Ако продължи така, светът ще се преобърне и всичко ще е с дъното нагоре.“ — „Кой знае — засмял се Бекташ, — може пък дъното да се окаже по-добро!“