След великия везир Сюлейман тръгна на лов в Едирне, съпроводен от четиридесет хиляди конници, а от еничарите взе само най-опитните в ловното изкуство, пък другите остави в Стамбул край постния пилаф.
Който беше отишъл в Египет, щеше да забогатее, който беше попаднал иа лов, поне щеше да си хапне дивеч, а за останалите в Стамбул нито милост, нито пари, нито плячка.
Последен път им даде да се награбят до насита султанският зет Ферхад паша. Докато Сюлейман се тъпчеше със спахиите си под стените на Родос, еничарите на Ферхад паша усмиряваха източните провинции, където се бунтуваха къзълбашите, арменците и туркменските гшемеиа. Бяха очистили така грижливо земята от хора и богатства, че тя още дълго щеше да лелей пуста и разорена, а пък самите те с претъпкани от плячка кожени мехове довтасаха с главореза Ферхад паша в Родос, като улучиха точно момента, когато войската вече влизаше в победената крепост и настъпваше великият час на грабеж. Но нямаше какво да се граби! Само голи камъни и безмълвна чума!
А после заседнаха в столицата само па постен пилаф и отново трябваше покорно да чакат кого от тях ще прибере безмълвната смърт. Изпращаха със завистливи погледи щастливците, които отиваха отвъд морето или поне в Едирне.
Късно през есента дойде ужасната вест за гибелта на еничарския любимец Ферхад паша.
Сюлейман не прости на своя зет грабежите му в Анадола и Сирия. Току-що издигнал омразния грък Ибрахим на поста велик везир, той извади от везирския Диван Ферхад паша и го изпрати санджакбей в Смедерево и наместник в Белград. Това беше нечувано понижение. Поне да беше румелийски бейлербей, а то санджакбей, като прост паша! Не помогнаха и молбите на принцеса Селджук, и застъпничеството на валиде ханъм, не се уплаши султанът и от застрашителния ропот на еничарите, напомнящ рева на див звяр в клетка.
Ферхад паша, блестящ войн, непобедим пълководец, страшилище за отстъпниците и неверниците, след като пристигна в Белград, реши да покаже на Сюлейман иа какво е способен и с петнадесет-хилядна войска, подтикнал Бали бей да тръгне с него, се отправи към Срем да удари там унгарците. След като се бяха прехвърлили през Сава и бяха оставили на реката корабите с една малка охрана, бяха тръгнали с огън и меч по беззащитната равнина, опустошавай-ки лозята, изгаряйки недоизгореиото, грабейки недограбеното и убивайки всичко живо, което им попаднеше по пътя. В това време смели сръбски лодкари се бяха добрали скришом до корабите и ги бяха запалили и пребили охраната, а унгарската войска внезапно беше ударила като един железен юмрук по разпокъсаната войска на Ферхад паша и Бали бей. От петнадесет хиляди осем бяха избити, няколко хиляди бяха попаднали в плен, а пък онези, които се бяха втурнали назад, след като не бяха намерили корабите, бяха затънали в Сава и само единици бяха имали късмет да преплуват мътната бурна река. Сред тях бяха и Ферхад паша с Бали бей. Беше загубено всичко: хората, конете, оръжието, знамената. Победителите бяха изпратили най-хубавите коне, знамената и пленените велможи на краля в Буда, а опозореният Ферхад наша не беше измислил нищо по-добро, освен да тръгне след няколко месеца за столицата, надявайки се, че неговата жена и майка на султана ще съумеят да се застъпят за него пред Сюлейман и отново да му върнат положението на везир.
А в това време от източните провинции непрекъснато идваха нови жалби срещу султанския зет. Той беше изпотрепал там много верни на султана велможи, за да заграби богатствата им. Докара в Родос на Сюлейман богати дарове, но за себе си бе взел хиляди пъти повече. Подстрекаваше еничарите срещу султана.
Всъщност Ферхад паша по това малко се различаваше от другите свадливи мюсюлмани. Но той увеличи провиненията си с поражението, претърпяно от унгарците и сърбите в похода, на който никой не го беше изпращал. Султаните не прощаваха никому пораженията. А на всичко отгоре в това време унгарският крал дръзко отхвърли предложението на Сюлейман за вечен мир.
Султанът се ожесточи. Не искаше да приема Ферхад паша, като казваше, че е зает с важни държавни работи.
Край Топкапъ шушукаха със злорадство: „С какви държавни работи? С червенокосата вещица и омразния грък ли? А за истинския воин няма време!“
Султанът тържествено изпрати Ибрахим в Египет, като придружи корабите му (което не беше ставало досега) със своята позлатена ладия до Принцовите острови. След това (което също не беше ставало) извърши тържествено шествие по столицата заедно със султанката Хасеки — тя седеше до падишаха в украсената със злато бяла карета, запрегната с бели коне, и двамата сияеха в злато и скъпоценни камъни.