След това Сюлейман замина на лов в Едирне, като заповяда на Ферхад паша да пристигне там на отчет за своите действия в Белград.
Нищо не прилича така много на войната като лова. Затова султанът сам оглавява лова, сам гони звяра и следи никой да не се отклонява от задълженията си. Да ставаш рано, да понасяш студ, жега и дъжд, да минаваш по непроходими пътища и всяка минута да си готов не просто за убийство, а понякога и за схватка, за смъртен двубой, когато изплашеният или ранен звяр се хвърли върху тебе, за да намери в твоята гибел спасение, да ядеш ечемичен хляб и онова, което сам си спечелил в лова, да пиеш вода от ручеите, а понякога и от блатата.
Най-късият път за насищане на човека са хлябът и месото. Така е и в живота. Никакви отклонения. За султана хлябът беше властта, а месото трябваше да се намира чрез лов или война. Четиридесет хиляди спахии, стотици велможи, три хиляди телохранители и отбрани еничари придружаваха Сюлейман в горите на Тракия. А десетки хиляди участници в хайката, вдигнати от всички села на този край, гонеха зверовете към техните стрели и копия. Тези хора плащаха дори по-малки данъци в султанската хазна за това, че трябваше да прислужват по време на лов и да приготвят сено и люцерна за хилядите коне и камили, че бяха коняри, камилари, кучкари, соколари и подгонваха дивеча.
Всички гори и планини се изпълниха с човешка глъч, с конско цвилене, с рев на камили и лай на кучета, само зверовете се спасяваха от смъртта и спасявайки се, нападаха убийците си мълчаливо, елените летяха като вятър, без да закачат нито едно клонче, глиганите се промъкваха през гъсталаците с жестокостта на смъртта, мечките в предсмъртен скок учудено се изправяха на задни лапи и дори убити изглеждаха страшни и силни, затова Сюлейман обичаше да язди между убитите зверове и да ги разглежда от седлото, сякаш повалени врагове на бойното поле.
Два пъти в седмицата се връщаше в разкошния сарай в Едирне край река Марица, където свикваше Дивана, приемаше чуждестранните пратеници и изслушваше вестоносците от всички краища на своето безкрайно царство.
В един дъждовен есенен ден пред двореца събраха няколкосто-тин български, сръбски, албански и гръцки деца, взети по кръвния данък — девширме. Доведени от верни хора на султана през каменистите планини, докарани в дисаги от далечна Босна, от бреговете на Стружкото езеро и сладководните славянски реки, дрипави, боси, мършави, клети, скупчени в безредна трепереща тълпа, децата стояха пред двореца и само големите им черни очи светеха върху отслабналите лица, очи, още пълни със сълзи, страх и навеки затаена дълбока ненавист към онези, които ги бяха откъснали от родната стряха. А султанът минаваше пред тях на черния си кон, целият в злато, кожи и скъпоценни оръжия и конят му целият беше обсипан с такива украшения, че с тях можеше да се купи не само тълпа от ей такива малки роби, но и цяла държава.
След като се позабавлява със съзерцаването на бъдещите защитници и опората на исляма, Сюлейман заповяда да пуснат при него Ферхад паша, който беше принуден, беснеещ и скърцащ със зъби, и тук да чака да го приемат, както преди това в Стамбул.
Султанът седеше, подвил крака на широкия разкошен трон, зареял поглед някъде встрани от Ферхад паша в изпъстрения с ара-бески таван. Безмълвните дилсизи стърчаха като каменни идоли до вратите и по всички кьошета на огромната тронна зала, в която нямаше нито един велможа, нито един свидетел на разговора, та бил той и някой жалък придворен писар. Но Ферхад паша се престори, че не забелязва нито мрачното блуждаене на Сюлеймановия поглед, нито подозрително пустата тронна зала, нито нежеланите при неговия разговор със султана застанали нащрек неми, който днес бяха твърде много. Той се яви пред очите на Сюлейман с разкошни дрехи, сияещ от богатство, здраве, бодрост и остроумие. Като целуваше дясната ръка на султана, се пошегува как наистина такава бяла, добре гледана ръка е могла да задържи меча, разцепил стените на Белград и Родос.
Поднесе на Сюлейман сирийско ковчеже от злато и кристал с неимоверно скъпи камъни, като се укоряваше за непростимата разсеяност, понеже трябвало да поднесе това ковчеже заедно с главата на предателя Джамберди Газали, от когото беше спасил престола преди четири години. Сюлейман мрачно мълчеше. Не откликна на шегата, не благодари за онази предишна услуга, оказана на трона от неговия зет. Ферхад паша не се смути. Плесна с ръце и неговите слуги внесоха две мъжки и две женски премени от златоткана коприна, ушити по персийски.