— Покланям се на ваше султанско величество и прекрасната султанка Хасеки — поднесе Ферхад паша подаръците на Сюлейман. — След като моите еничари се поразтъпкаха сред къзълбашите, меракът да се бунтуват им мина и сега са способни единствено да шият ето такива дрехи.
Сюлейман най-сетне се смили. Прие даровете. Заповяда да загърнат Ферхад паша със скъп кафтан и да му поднесат на златна табла купчина дукати. Това ободри Ферхад паша и той без да се бави, премина от поклоните, шегите и ласкателствата към жалбите.
— Вие отблъснахте своя верен раб от светлината на вашите очи, мой султане! — възкликна той с нескриван укор.
— Верността се доказва с дела — отбеляза султанът.
— С дела ли? — Ферхад паша мигновено забрави, че пред него не е просто високопоставеният роднина, а загадъчният всемогъщ повелител. Всички обиди, натрупани в продължение на няколко години и подсилени от шушуканията в харема и обожанието на ени-чарите, моментално кипнаха у него и се изляха неудържимо и бурно. — Че с какви дела, султанъм? Я си спомнете: кой друг от възкачването ви на престола е направил повече за вас от Ферхад паша? Щяхте ли да седите на този златен трон, ако не бях ви донесъл главата на предателя Джамберди? Щеше ли султанът да се нарича Сюлейман, ако Ферхад паша беше направил заговор със същия този Джамберди или с туркменските ханове, или с къзълбашите? А сега от Ферхад паша още ли дела се искат? Не слизах от коня цели двадесет години, ходих с великия султан Селим срещу шаха и срещу халифа, бих се отчаяно с неверниците и изменниците, получавах рани — и за това ме изгониха като куче от везирския Диван, изпратиха ме жалък санджакбей, а Сирия и Египет са дадени на оня, който нито веднъж не е замахнал с меч!
— Ти ограби нашите източни вилаети така, че те и досега не дават нищо на хазната — спокойно каза Сюлейман.
Ферхад паша трябваше да долови в това спокойствие заплаха, но увлечен в своите обвинения, той загуби всякаква предпазливост.
— Аз ли ги ограбих? Ще видим какво ще остане от Египет след този грък, който благодарение на вашата милост яде и спи върху злато! А пък аз и да съм вземал нещо от онези бунтовници, то е само за да нахраня бедните, вечно гладни ваши деца — еничарите! И затова ме направихте от везир санджакбей?
— Ти опозори дори званието санджакбей. Допусна петнадесет хиляди славна мохамеданска войска да бъде избита от пет хиляди неверници. Претърпя позорно поражение, а отгоре на това и позорно избяга. Честният воин трябва да остане на бойното поле. Как смееш да живееш след такова поражение?
Едва сега Ферхад паша оцени както трябва предвидливостта на султана: свидетелите тук наистина бяха нежелани. Немите не влизаха в сметката. Те са неми като мъртъвците. И всичко тук беше мъртво, дори този султан, у когото не трепваше нищо нито в лицето, нито във вкаменената фигура. Но нали той, Ферхад паша, великият воин, царският зет, любимецът на еничарите и цялата войска, която държи този златен престол, нали той е жив и иска да живее!
— Аз ли защо живея? Че кой да живее тогава? Ами вие, ваше султанско величество, защо не умирахте вие със своите войни край Родос? Моите петнадесет хиляди са избити от пет хиляди унгарци, нали? А стоте хиляди мъртви под стените на Родос, които се отбраняваха от петстотин неверници? Е, защо не легнахте вие, мой султа-не, със своите убити?
— Аз завоювах Родос, а какво завоюва ти?
Този толкова прост въпрос завари Ферхад паша неподготвен. В словесния двубой така и не му бе съдено да победи, понеже падишахът е винаги прав, а поданиците могат да бъдат само виновни. Но той се надяваше поне да изкаже на султана всичко, което мислеше за него, да напомни за заслугите си, които не може да му отнеме и сам аллах. И изведнъж такъв обикновен въпрос: „А какво завоюва ти?“
И Ферхад паша въпреки цялата си дързост не знаеше какво да каже. Когато ти стоиш, а противникът ти седи, дори само с това ролите са предопределени: онзи, който седи, обвинява, а който стои, се оправдава. Щом Ферхад паша помисли това, цялата му кръв нахлу в главата. Той ли трябва да се оправдава? Пред кого и за какво?
— Знам откъде са кавгите между нас! — възкликна той. — Всичко е заради сладкодумния негодник Ибрахим и тази кучка Роксолана!
— Махай се! — тихо, но вече без да крие заплахата в гласа си произнесе Сюлейман.
— Няма да се махна, докато не изкажа всичко! Докато не го чуеш! Че кой ще ти го каже? Всички се боят! Всичките са нищожества! А аз съм боец! Ходих в славни походи със султан Селим, когато вие още се целувахте със своя грък… Аз…