Преди отпътуването се срещна с валиде ханъм.
— Не е ли много тежък пътят за болнавия Мехмед? — попита султанската майка.
Искаше да остави първородния в сарая, оставяйки на Роксолана нейните недоносчета. Колко явно се четеше това по тъмните уста на валиде ханъм!
— Султанът иска да види всичките си деца — като се мъчеше да придаде приветливост на гласа си, отговори Роксолана. — Негово величество се е затъжил за децата си.
— Навън е зима — напомни валиде ханъм.
— Нима волята на негово величество трябва да се съобразява с годишните времена?
— Синовете на падишаха принадлежат на държавата! — търпеливо обясни майката на султана.
— А нима държавата не е там, където е падишахът? — отново с упорит въпрос се измъкна Роксолана. — Или може би ние с вас ще се противопоставим на царствената воля на негово величество?
Валиде ханъм замълча и отстъпи. Не се опита да се позове дори на Корана. Все пак пожела добър път и предупреди прислужниците да не простудят султанските деца.
Четириокия също ги изпращаше. Както винаги мълчаливо, само поглеждаше с големите си очища недоверчиво и враждебно, но какво я засягаше тази враждебност, щом тя беше извън Вратите на блаженството и извън вратите на Стамбул.
Роксолана излизаше от града през Едирнекапъ. Пред тях вече бяха изпратени десет големи волски впряга с всичко необходимо за пътя: съдове за храна, постелки, овни и кокошки в кафези, сено и овес за конете и дори дърва, тъй като в хановете и кервансараите по пътя нямаше нищо освен четири стени. Източните хора се гнусяха да използват чужди вещи и всеки си караше всичко, пък и бедният чергарски бит ги беше приучил през хилядолетията да се задоволяват с най-малкото. Освен това ако кервансараите разполагаха със своя покъщнина, килими и миндери, по тях неминуемо биха се събирали нечистотии, този разсадник на страшната чума, а така беше достатъчно само да се напръскат с вода каменните подове, да се пометат с метла — и мястото за нощувка беше готово.
Волските впрягове с хората на михмандара, които трябваше да подготвят местата за почивка на султанката и нейните придворни, бяха изпратени три дена преди тържествения кортеж.
На разсъмване в деня, когато Роксолана трябваше да напусне сарая, по улиците на Стамбул от „Света София“ до Едирнекапъ препуснаха конни султански капуджии, като свистяха с камшици и се провикваха с диви гласове: „Савул! Дестур!“ — „Дай път! Пази се!“ Понеже тръгнеше ли вече по улиците бялата, цялата в злато карета с баш кадъната на падишаха, всеки, който попаднеше на пътя, трябваше да бъде убиван като куче.
Затова Стамбул изпращаше Роксолана наострено и със скрита ненавист. Султанката пътуваше по улиците на столицата като въплъщение на насилие и никой не искаше да знае колко далече беше тя дори само от мисълта за най-малкото насилие. Пък и кой ли би взел да я пита или да наднича в душата й, когато пред нея и отстрани препускаха на черни коне наперени юначаги и току се провикваха: „Савул! Дестур!“
В каретата на Роксолана бяха впрегнати шест коня — това беше една доста просторна, плътно обвита отвътре с червено кече със златни шарки карета, цялата застлана с пухкави кожи и дебели килими за топлина и уют, макар че за топлина евнусите непрекъснато слагаха в каретата плоски бакърени мангали с разпалени въглени, като прибираха изстиналите.
След първата карета вървеше втора, също с шест коня, след това два четириконни кабриолета и осем двуконни каруци. При Роксолана в първата карета бяха Михримах и мъничкият Селим.
Помагаше им млада красива робиня и мъдрата уста хатун, на която много пъти се бе случвало да пропътува този път и сега с разказите си правеше не толкова непоносимо дългото и тежко зимно пътуване на султанката.
В другата карета беше Мехмед със своя възпитател Шемси ефенди, а в кабриолетите хазнатарката караше премените и накитите на Роксолана, там бяха слугините на султанката и бавачките на Михримах и Селим. Каруците бяха натъпкани с всякаква покъщнина, без която такава висока персона не подобаваше да замине дори за един ден, а тук всичко беше нужно не само за едноседмичен път, но и за пребиваването в султанския сарай в Едирне, където, разбира се, можеше да се намери всичко нужно за султанката и децата й, но можеше и да липсват някои обичайни неща, с които беше свикнала, а това не биваше да се допусне.