Неща, с които беше свикнала! Богатство! Разкощ! Мислила ли беше за такова нещо съвсем неотдавна? Сега седеше в тази разкошна карета, загърната чак до очите в пухкави червени самурени кожи, които нямаха цена, седеммесечният Селим лежеше в позлатена люлчица, завит с покривка от катеричи кожи, а Михримах, също в скъпа кожена премяна, искаше майка й да я вземе на ръце и бърбореше: „М-ма, м-ма!“ А Мехмед вече беше започнал да говори, всеки ден изричаше все нови и нови думи, езикът просто се лееше в устата му — чуждият език! Само нощем, когато не я подслушваха и следяха, като плачеше над своя първороден син, му шепнеше родни думи: „Сине мой! Детенцето ми!“ — а на глас се боеше да изрече дори и едничка дума, за да не изплаши нетрайното си щастие, за да не отблъсне бдящата съдба. Пътят от това робство към висините минаваше през още по-голямо робство. С нищо и пред никого да не издаде мъката си за онова, което беше останало само спомен, никому да не позволи дори и с крайчеца на окото си да надникне там, да види нейното най-голямо богатство. Родната бащина къща в Рогатин! Може би сега тя вече и не съществуваше. Живееше само в спомените й. Виждаше я на разсъмване, когато се навеждаше над заспалото детенце, и през дългите дни, когато над градините на харема вееха гнилите южни ветрове, виждаше я в тежката черна тъма на стамбулската чума и при светлината на месеца и звездите през топлото лято, виждаше я от височината, от рогатинския насип и отдолу, от Лвовския път — тогава изглеждаше сама на себе си съвсем мъничка, а бащината къща ставаше голяма като половината свят и грееше с дървените си стени като слънце. Виждаше я през безсънните си нощи и денем, явяваше се в сънищата й и когато се събудеше, Роксолана стенеше от мъка и ридаеше за навеки загубеното.
А трябваше да се живее.
Когато носеше в утробата си първото дете, валиде ханъм пусна слух, че ще се роди дявол. Да пукне дано! Гюлфем и Кината, готови от завист да удушат малката Хурем, притичваха с престорено съчувствие и шепнеха уплашено за страшните клевети, в които я оплитаха като в паяжина, въздишаха и охкаха, а сами се кокоре-ха срещу хилавата, слабичка девойка: няма ли да се хвърли в Бос-фора? Не, не се хвърли! Роди син, после още едно дете и още едно. Утвърждаваше се чрез децата си и вече нямаше отстъпление. Нямаше път назад. За цял живот е прикована към тази земя и децата й, като пораснат, ще смятат тази земя за родна, а за родината на майка си няма да искат и да чуят. Също и за езика, защото какво е езикът без отечество? Може би ще си спомнят само песните, които им беше пяла над люлките, пееше им ги тихичко, та никой да не я чуе.
Искаше й се да литне към Украйна, да повика след себе си децата. „Нашите планини са златни, нашите води са медени, а тревич-ките копринени, върбите ни круши раждат, момите ни в злато ходят!“ Искаше и не смееше.
Сега караше своите деца по тяхната земя. За първи път — и за тях, и за нея самата.
Разкалян път, стари маслинови дръвчета протягат към студеното небе криви черни клони като безсилни робини. Вятърът брули със сляпа жестокост високите стволове на зелените кипариси и те застрашително се олюляват — току-виж се прекършат и паднат. Минаха селището Чумликьой. Обозът се беше проточил прекомерно и конните евнуси, като подвикваха недоволно, се мъчеха да го сберат по-плътно. Старият дебел михмандар често приближаваше до Роксоланината карета, свеждаше в поклон глава, на която беше намотана цяла купа плат, и бърбореше нещо: извинение ли, молба ли — не се разбираше. Роксолана махваше с ръка: „Оставете ме на мира, имам деца!“
Привечер все пак се довлякоха до село Кючюкчекмедже, където имаше цели пет хана за странници, но за султанката с децата бяха приготвени две гръцки къщи, в които от стопаните бяха останали само стари, грубо нарисувани икони по стените и незагасващи кандила под тях. Тези икони и кандилца направо боднаха Роксолана в сърцето. Не мигна до сутринта, прекара цяла нощ над люлката на малкия Селим, като си светеше с едно медно светилниче и четеше някаква книга от тези, които караше в багажа. Караше децата и книгите — единственото спасение за ранената душа.
Сутринта бе слънчева, вятърът беше утихнал, земята полегато се издигаше към небето, а след това се изгърбваше, пътят се пресичаше от нисък планински хребет, а зад него имаше прикътана долина, наречена твърде заплашително Харамидере — долината на разбойниците, — и там те трябваше да пренощуват. Подминаха голям камилски керван, спрял за нощувка. Камилите, подгьнали крака, се готвеха да спят. Бяха се разположили в голям кръг с главите навън. Вътре в кръга бяха сложени денкове със стока, гореше огън.