Роксолана с децата отново беше настанена в една гръцка къщичка, принадлежаща на свещеника. Отново трябваше да прекара нощта със своите някогашни тъмнолики богове, които я съзерцаваха скръбно над кандилата. Написа едно късо писъмце на султана, изпрати го с гончия, дремна малко.
Нататък пътят водеше към Силиври — през селцето на контрабандисти Каракъкьой, покрай засипания от пясъци Кумбургас той изведе обоза към морето. Ужасната кал свърши, пътят се стелеше вече по твърд камък, отдясно се издигаха полегати хълмове, а отляво шумеше морето, така волно и безметежно, че душата литваше към неговите простори като птица и мълчаливо ридаеше от възторг. Обедът беше уреден в селището Бургадос пред хана. По-нататък срещнаха огромни табуни с коне. Караха ги за продан в Стамбул. Невъзможно беше човек дори да си представи колко коне се продават в столицата. На Авратпазар конете се продават заедно с хората. Конете не ги караха турци, не и българи. Роксолана още от пръв поглед позна тези хора. Дребни, жилави, мръсни, с големи лъкове на гърба, с привързани към седлата примки, кечета и мехове с кумис — татари! Ама съвсем същите като онези, които я караха от Рогатин и я продаваха на робския търг в Кафа. Родна кръв на султановата майка, а значи и у султана имаше някаква частица татарска кръв — и в децата й също! Горко й, горко й! Колко е страшен животът! Убитата трябваше да стане роднина на своя убиец! Ще има ли някога възмездие за извършеното и ще се изчерпи ли дългото търпение на хората и господа?
Отседнаха в Силиври. Голям град. От едната страна планина, от другата — скала, пристанище за султанската ладия. От четирите хана хората на михмандара бяха избрали за султанката онзи, в който имаше две жалки стаички. Всички останали бяха построени по турски обичай така, че в тях хората и добитъкът не се отделяха. Дим, смрад от камили, остра конска пот, смет — това беше ханът.
Стаичките за султанката и султанските деца бяха постлани с килими и стоплени с мангали, от кандилниците се носеха силни аромати на арабски балсами, които пречистваха въздуха от смрад и епидемии. Роксолана сама нахрани Мехмед и Михримах, а на ненаситния Селим, който непрекъснато крещеше, даде да суче, след това разпореди да й приготвят дрехите за другия ден (трябваше да сменя дрехите поне пет пъти на ден — преди всяка молитва, но по пътя беше принудена да се задоволява с едно обличане). Избра си книга за през нощта. Беше трактатът на арабския философ Ибн Рушд, наричан в Европа Авероес. Ибн Рушд пишеше, че няма нищо по-всеобхватно от материята и че именно бог е вечната природа. Той не искаше да признае безсмъртието на душата и отхвърляше мита за отвъдния живот и възкресението. Ако е така, тогава на кого да се молим и на какво да се надяваме? Не беше ли и тя вече мъртва и погребана навеки и не възкръсва ли сега, не се ли възнася бавно, плахо, но упорито и непрестанно? Или всичко това е сън и мираж? Не, тя се измъква от властта на тъмните сили, тя си възвръща отдавна изгубената свобода и сегашното пътешествие е първото свидетелство за това — но може ли свободата да се върне при човека, ако в душата му няма вяра? В какво трябваше да вярва? В бога? Но той я остави да загине, отказа се от нея, предаде я на друг бог и сега вината за измяната терзаеше душата й.
В любовта? Но може ли истинската любов да започва с робското покоряване на тялото? Султанът влезе в нея не през душата, а през тялото и вече не можеше да има чиста любов, а само позор и горчивина.
Може би в звездите, в небето, в сияйните висини? Може би, може би…
Тя спеше като птичка на люлеещо се клонче. Едва притваряше клепачи и вече трепваше от най-малкия шум. Сама се учудваше: откъде взема сили, как живее?
През нощта в хана се вдигна врява. Беше дошъл султански вестоносец — носеше писмо за любимата Хурем. Султанката не биваше да се буди толкова късно, но волята на падишаха беше над чието и да е спокойствие. Впрочем Роксолана и без това не спеше. Писмото беше късо и не изискваше отговор. Султанът тръгваше да посрещне своята Хасеки. Войската вече пази пътя от Силиври до Едирне. Нека неговата султанка със султанските деца пътува спокойно и щастливо.
От Силиври пътят продължаваше към Чорлу. На хълмовете се виждаха останките на античната стена, построена от византийския император Анастасий за защита от българите. Хилядолетни руини. Тук всичко беше старинно, някога дори прочуто, всичко беше история — Силиври, за който бяха писали още Херодот и Страбон; покритият с нащърбени плочи път покрай морето, където някога е бил убит Марк Аврелий; тази хилядолетна стена. Названия, спомени, руини. Но какво я интересуваше историята, щом като имаше вече своя собствена история, пред която бледнее всичко известно в човешките деяния.