Събираха се в стаята на самия главен евнух. Пренебрегваха най-строгите забрани. Нарушаваха свещената непристъпност на харема. Грубите мъже, като внасяха със себе си смрад на мръсно тяло, горчив дим и лошо време, тъпчеха меките килими, по които стъпваха само малките бели крачета на красавиците, водени в султанската спалня. Но кога беше то? Отдавна не бяха водили в спалнята на падишаха изплашени млади робини — там ходеше само омразната гяурка, злата чародейка, коварната чужденка, от която трябваше да избавят не само султана, но и цялото царство.
Спасителите се прокрадваха тайно и тихо в тъмната нощ до стаята на главния евнух, сядаха по червените килими, подлагаха си кожени и брокатени възглавници и вземаха с груби ръце скъпите чаши с шербет, подавани от евнусите. Тук имаше молли, изпратени от великия мюфтия, кадии от главния кадия на Стамбул и еничар-ски аги — сурови войни, носители на златния обръч, издигнати още от султан Селим, който беше истински баща на тази непобедима войска. На плъстените си шапки агите имаха цели снопове разноцветни пера. Колкото по-стар и заслужил беше агата, толкова по-голям сноп украсяваше шапката му, така че тези пера вече не можеха да се държат и се налагаше да бъдат закрепвани с нещо. Султан Селим пръв се беше досетил да дари на енича-рите за това златни обръчи. Така се бяха появили еничарите със златен обръч. Селим беше дарил на няколко аги по два, а на двама дори по три златни обръча, но тези войни бяха вече толкова стари и така насечени в битките, че бяха умрели малко след страшния султан и сега тук, при главния евнух, най-високопоставени бяха агите с два златни обръча.
Главният евнух седеше до стената, подвил крака върху продълговат кожен тюфлек, загърнат с широк топъл халат. Мълчаливо кимаше на дошлите и показваше на евнусите да подават възглавници на гостите, да поднасят чаши. Еничарите се разполагаха на килимите и също така мълчаливо гледаха черния евнух. Кой е той и какъв е? Дори името му никой не знаеше. А знаеше ли нещо за себе си самият той? Откъде е, от кои краища е, къде е неговата родна земя, кой е родният му език? Тук беше враг на всички и всички му бяха врагове. А с враговете какво можеш да правиш? Трябва да бъдеш търпелив и да изчакваш. Изпращаше когото трябва и където трябва — мълчешком. Не знаеше какво е благосклонност, беше усвоил умението да слуша и да изпълнява заповеди. Често в неговите ръце се оказваха съдбите на най-големите хора, чак до мюфтията и великия везир — приемаше го като нещо обикновено. Защото отговаряше за най-голямото съкровище на империята — женското тяло. Човешкият живот не струваше нищо за него. Без да му мигне окото, можеше да заповяда някой да бъде удушен, заклан или удавен в Босфора. Яките стени на Топ-капъ пазеха надеждно всички тайни.
Дори на това сборище на нечестиви заговорници главният надзирател не измени на своя обичай. По устните му се плъзгаше само една едва забележима усмивка — пренебрежителна и снизходителна. Какво го засягаха всичките тези хора? Лишен от желания и страсти, издигнат над делничната суета, макар и да беше изпълнител на волята на майката на султана, в същото време мислеше за нещо по-голямо. Знаеше, че валиде ханъм, когато дойде тук, ще подстрекава тези разярени войни само срещу сул-танката Хурем, без да спомене нито дума за своя зет Ибрахим, а той самият нямаше нищо против султанската жена, затова пък беше готов да изправи целия свят срещу хитрия грък, та да може сам да заеме мястото на великия везир. Но днес трябваше да мълчи и да чака всемогъщата валиде ханъм.
Тя дойде, когато вече всички губеха търпение. Беше цялата в бели кожи, а очите й бълваха черни мълнии. Решително смъкна от лицето си фереджето, не криеше красотата си, тъмните си изваяни устни, чувствения си черкезки нос.
— Какви сте вие? — крясна тя на старите еничари. — Войни или мокри кокошки? Ами чалмоносците? Защо мълчат пазителите на вярата?
Даде им възможност да обмислят гневните й думи и сетне продължи да хвърля към мълчаливите мъже тежки, болезнени обвинения. Замълчаваше и отново се нахвърляше върху тях страшно и изненадващо.
— Не виждате ли, че всичко гине?
— Докога ще търпите?
— Гяурката отравя моя царствен син!
— Ражда на нашия падишах дяволски недоносчета!
— А той не вижда нищо, защото му е направена зла магия!
— Мехмед е хилав в тялото и само позори царския род!
— Селим е червеноглав като къзълбаш, като тази вещица от Украйна!
— Само неверница може да знае такива чародейства!
— И само вие можете да спасите султана от това урочасване! Някой от хората на мюфтията се изкашля плахо в червеникавия здрач и изрече дрезгаво: