Пишеше стихове за своя султан:
Между бездната и небесата беше земята и на тази земя тя трябваше да се утвърди. Още от самото начало беше уверена: чрез децата! Да народи на султана синове, да даде престолонаследници, да стане тяхна майка, майка на този чужд и вражи трон. Като царица Бона, която беше родила на полския крал Зигмунд син Зигмунд Август, като Елена Елинска, която беше дала на великия московски княз Василий Иванович син Иван, който по-късно стана прославеният Иван Грозни. Великият московски княз Василий беше взел Елена Глинска за жена след като беше преживял двадесет и една година с бездетната Соломия Сабурова и накрая я беше изпратил в манастир. По-млада от Василий с двадесет и пет години, дъщеря на литовския княз Василий Глински, Елена бързо беше стъпила на шията на стария владетел. Нарушавайки обичая, беше го накарала да си обръсне брадата, беше отстранявала от двора и хвърляла в тъмница знатни боляри, а след смъртта на Василий, станала владетелка при малолетния Иван, беше сквернила царското ложе с болярина Овчина; беше заповядала да хвърлят в тъмница по-малкия брат на Василий Андрей Старицки, като му сложат желязна шапка на главата. Дори чичо си Михаил Глински беше оставила да изгние в тъмница, сякаш мъстеше за потъпканата си младост. Май наскоро след това беше умряла не от собствена смърт, а беше отровена от подкупени хора, както ставаше по това време — поне така мислеше посланикът на австрийския император Фердинанд Сигизмунд Херберщайн, който посети Стамбул след като два пъти беше ходил в Москва.
Царица Бона беше дошла в Полша, когато кримският крадец на хора караше от Рогатин малката Настася, за да я продава на робския пазар в Кафа. Беше предизвикала удивление и възторг със златистите си коси и черни вежди, а също с писаните си сандъци-касоне, в които беше докарала наистина царска зестра. От Краков Бона беше си кореспондирала с най-елегантната жена на Италия Мантуанската маркграфиня Изабела Д’Есте, която й изпращаше италиански стихове, описания на най-новите танци и модели, а също козметика, приготвяна от нейните придворни майстори.
Всъщност самата Изабела д’Есте привличаше най-много погледи, макар да не беше нито кралица, нито велика владетелка, а само съпруга на едно дребно италианско князче — Франческо Гонзага. Светлата фигура на тази жена се бе извисила над злодейството, варварството, диващината, разврата, цинизма, над потоците от подлост и моретата от кръв. Без да е красива, притежаваше особена женственост, излъчваща вдъхновение за художниците, поетите и музикантите. Не бе пропускала случай да помогне, беше писала безброй писма на влиятелни хора, зищищавайки художниците, към които се бе отнасяла като към гении, не бе пестила похвалите, измолвала беше картини и рисунки, давала беше съвети и дори малки указания. Гениалният Леонардо да Винчи беше рисувал портрета й, оставяйки за поколенията образа на тази дивна жена. Бузеста, с дълъг нос, издадена брада и изпъкнали очи, с високо чело и малка уста, в която се чете обещание, и с блясък в очите, показващ необикновен ум. Студена, решителна, съзнаваща своите цели и намерения — коя от жените не би искала да стане такава?
Роксолана би могла да изрежда знаменити жени, като дългия низ зелени перли, които й подари Сюлейман против уроки, но какво от това? Прославени с ум, целомъдрие и надареност, те до голяма степен дължаха славата и положението си преди всичко на своя произход. Бяха свободни, богати и неограничени в своите възможности. А тя? Неизвестна дъщеря на един неизвестен поп, после робиня, нещастна и отчаяна, а сега щастлива робиня — защото как ли другояче можеше да се нарече? С прелестите на младото си тяло трябваше да завладее султана, да го задържи при себе си, за да завладее и цялата негова империя. Друго оръжие нямаше. Най-страшното — не беше твърде красива. В Корана е написано: „И ще ги оженим за красиви девойки с големи черни очи.“ Не беше нито с черни, нито с големи очи. Италианският художник Фирен-цуола описваше идеала за женска красота: „Коси нежно златисти с бронзов отенък, гъсти и дълги. Челото трябва да бъде дваж по-широко от височината. Кожата ослепително светла, но не с мъртва белота. Веждите тъмни и меки, гъсти в средата и тънки по краищата. Бялото на очите е леко синкаво, а роговицата тъмна. Самото око трябва да бъде голямо и изпъкнало, най-хубавите клепачи са бели, с почти невидими розови жилчици. Ресниците не много гъсти, не много дълги и не твърде тъмни. Ухото е средно голямо, здраво и с красива форма. Носът, който определя красотата на профила, трябва меко и равномерно да се стеснява нагоре, между очите може леко да се издига, но не така, че да има орлово очертание, което не отива на жените. Устата е по-добре да бъде малка, но не твърде изпъкнала, нито пък плоска. Устните да не са много тесни и да са красиво очертани. Зъбите трябва да не са много дребни, да са добре разположени и с цвят на слонова кост, брадичката закръглена, не равна и не остра. Шията бяла и кръгла, по-добре дълга, отколкото къса.“