Разглеждаше се в огледалото и не намираше нищо, което да привлича. Челото беше доста високо, почти мъжко — добре че можеше да го скрива под пищните украшения. Веждите като гайтани, почти незабележими, брадичката остра, носът дръзко вирнат. Вярно, венецианските посланици вече бяха разнесли славата на това но-сле по цяла Европа и то ще влезе в историята като „носа на Роксо-лана“, но кой ли ще вземе да му се любува в тази земя, където жената се възприема веднага цялата като река, като планина, като нива. „Вашите жени са ваша нива, затова влизайте във вашата нива, когато пожелаете.“
Може би поне тялото й беше като на онази атинска хетера Фрина, която скулпторът Праксител беше спасил от обвинение в нечестивост, разсъбличайки я пред строгите съдии? Но каква ли красота можеше да има в това почти момчешко тяло, в тънките ръце и тесните бедра? Чудно беше, че Сюлейман намираше в това тяло наслада и то такава, че изостави харема си и комай съвсем се отказа от него.
Може би беше пленила строгия султан с добрината, която излъчваше като слънце? Не показваше своята горест, не отблъскваше със строгост и недостъпност, беше някак си като че опитомена, изящна, стъпваше гъвкаво, котешки, стрелваше с поглед сладко, покоряващо. Жена без кокетство е като цвете без мирис.
Когато роди първия син, усети сила и несъзнателно поиска да я изпробва. На разстояние биваше предана на Сюлейман, пишеше му проникновени писма, в които изливаше тъгата и отчаянието, предизвикани от разлъката, а при среща показваше слабост, нападаха я някакви неизвестни болести, пожълтяваше в лицето, заприличваше на безпомощно момче. На султана му дожаляваше за Хурем, пускаше я, след това го обземаше яд и я ненавиждаше, а на сутринта я срещаше, виждаше небесната й усмивка и разбираше, че няма да може да живее без нея никога.
Или му заявяваше, че няма да дойде при него, че всичко е свършено, че той трябва да си спомни за своя харем, а тя му е дала деца и нека я освободи от задълженията на султанското ложе. Тогава той я молеше едва ли не на колене да не го оставя — него, падишаха, пред който коленичеше едва ли не целият свят!
— Ах, ваше величество — покорно свеждаше глава Хурем, — аз съм само една жена, а жената може всеки да обиди.
Сега, след еничарския метеж, когато султанът заради нея се хвърли с нож срещу подстрекателите, може би за първи път се почувствува истинска жена, която никой още не познаваше, за която не се досещаше дори и сама.
ХАСАН
А всъщност какво се беше променило? Наоколо същата враждебност, същите лица, същото недоверие, същите студени очи на харема и безкрайно лицемерие. Все едно че нищо не беше се случило, че не бяха ревали побеснелите епичари зад Вратата на блаженството и не бяха треперели белите евнуси-капуджии от другата страна на вратата, готови да бягат, накъдето им видят очите, веднага щом се блъсне във вратата помитащата всичко еничарска вълна.
Отново по градините на харема се пръснаха пъстрите групички на безгрижните ханъми, отново ги пасяха с очи зад храстите и дърветата неотстъпните евнуси и сякаш за да се докарат пред тях, скучаещите обитателки на харема се мъчеха с всички сили да се престорят на целомъдрени. Скочеше ли над водата на басейна голяма риба, веднага се покриваха с фереджета: да не би да е от мъжки род тази риба? Когато прислужниците постилаха на тревата покривки и нареждаха студено овнешко, печени птици и сладки неща, отново се раздаваха престорено уплашени викове и ханъмите затуляха лицата си ту с широки смокинови листа, ту с откъснати рози, така че дори печените птици като че ли се смееха на това лицемерие.