Султанската майка не се показваше. Залиня от мъка. Оплакваше смъртта на зет си Ферхад паша. Оплакваше нещастието, сполетяло дъщеря й Хатидже, която едва се отърва от озверелите тълпи. А Роксолана знаеше, че е друго: оплакваше своя неуспех. Искаше да види снаха си мъртва, а тя е жива! Помежду им не бе имало обич и преди това, а сега трябваше да възцари неприкрита омраза, открита враждебност и тежко като камък презрение. Всички знаеха за нощното сборище у главния евнух, знаеха, че там беше идвала и валиде ханъм, и всички мълчаха и се криеха зад маската на преструвката, неискреността и лицемерието. Може би и валиде ханъм се надяваше, че всичко ще си остане скрито, още повече, че и ени-чарските подстрекатели бяха убити без съд? Валиде ханъм изпращаше всеки ден на султана строги писма, в които настояваше, молеше и искаше. Да прости на своите деца, еничарите — той им прости и ги купи със злато. Да построи дворец на сестра си Хатидже — заповяда на Коджа Синан да изгради на мястото на предишния Иб-рахимов дворец още по-разкошен и за строежа вече мъкнеха византийски мрамор от императорския Хиподрум. Да приближи до себе си вдовицата на Ферхад паша принцеса Селджук. Заповяда да не допускат до него сестра му чак до смъртта. На майка си султанът отговаряше с кратки писъмца, в които й желаеше да се поправи и не проронваше нито дума за нейните намерения, все едно че нищо не бе имало, нищо не бе се случило. Роксолана не можеше да знае за тези писма, нито за съдържанието им, но нечовешкото напрежение, което изпита по време на метежа и което не спадаше и досега, й помагаше да чувствува всичко, което ставаше дори скрито, да се досеща за онова, което се пазеше в най-голяма тайна. Нима можеше да забрави страшната мартенска нощ, когато влажният вятър се блъскаше във вратите на сарая, когато зад прозорците на нейната просторна стая зловещо се олюляваха тъмните кипариси, превиваха се чак до земята, сякаш падаха там убити хора, а някъде далеко, край кованите от желязо, мед и сребро врати, беснееха разярените убийци, които искаха нейната кръв и кръвта на нейните деца, и тя едва се сдържа (сама не знаеше откъде взе сили), за да не грабне малките си деца и да не хукне към тези врати на смъртта, да не викне в отчаяние на еничарите: „Ето ги, моите деца! Убийте ги, а заедно с тях и мене! Убийте ме, нямам сили да живея повече, и без това отдавна съм убита!“
Децата спяха, не чуваха нищо, нищо не знаеха. Благословено незнание!
А сега валиде ханъм, затворена в своята постлана с бели килими стая, спуснала всички резета на здравите кедрови врати, пишеше ли, пишеше писма на султана. Какво искаше още?
Разумът или предчувствието ръководеше тези дни Роксолана? Сама не знаеше. Когато идваше султанът, не се оплакваше, не роптаеше, не обвиняваше никого, не търсеше съчувствие, не искаше да я съжаляват. Напротив, успокояваше него, защото още го побиваха тръпки и сърцето му беше изпълнено с такава ярост, че можеше да залее целия свят.
— Повелителю мой — галеше се Роксолана, — не е ли най-голямо щастие за мене и за децата да ви виждаме отново сред тези свещени стени? Не свети ли слънцето и не пеят ли райски птици?
Тя приличаше на маргаритка рано сутрин след дъжд, когато цветчето вече е изсъхнало, а стъбълцето е още влажно. Мрачната Сюлейманова душа просветваше и Роксолана радостно се усмихваше, като скриваше гримасата на болка, вземаше в ръце ту Михримах, ту Селим, целуваше ги и им шепнеше (като че ли можеха да разберат) колко много ги обича.
Така продължаваше седмица, месец, вече като че ли всичко се забравяше или трябваше да се забрави и тогава Роксолана през нощта, в султановото ложе, след целувките, забавите, въздишките и сладката изнемога неочаквано попита:
— Защо ме доведе тук главният евнух?
— Как така? — учуди се султанът. — А кой трябваше да те придружава?
— Защо досега не сте го махнали? — твърдо попита Роксолана, скачайки от постелята и отдалечавайки се в мрака на просторната спалня, осветявана само от луната, която проливаше през високите цветни прозорци студената си светлина. Стоеше под това сияние — призрачно светла като струя изворна вода, като безплътен дух. Дори султанът се изплаши и като спусна нозе от ложето, започна да търси с пръсти меките си чехли. Но в този миг „духът“ заговори и Сюлейман малко се успокои.