— Нима не знаете, че тъкмо главният евнух е събирал при себе си подстрекателите, предавайки ви и нарушавайки непристъпността на харема? — разпитваше отдалеко Роксолана. — Или никой не ви го е казал досега?
— Аз не съм питал.
— Но защо? — закрещя тя и с един скок се намери до широкото ложе. Вглеждаше се в лицето на султана, обгаряше го с дъха си. — Но защо не сте питали никого? Или не знаехте, че те искаха да ме убият? Мен и вашите деца? И най-много го искаха валиде ханъм и този Четириокия! Мене — както и да е. Имало ме е и ме няма. Като малка птичка, засипана със сняг. Ами вашите деца? Вашата кръв, вашето сърце, живота ви? Защо не е отмъстено за тях досега? Кой ще го направи? И кога?
— Главният евнух е проявил към тебе непокорство?
— Защо ми е неговото покорство? Змията си мени кожата, но нрава не! Попитайте го къде е бил през онази нощ, когато подстрекателите са се събирали в неговата стая? Може би е литнал на небето и нищо не знае? Попитайте го, ваше величество! И още попитайте как е наричал вашите деца. Не сте ли чули? Не е ли стигнала до вашите царствени уши тази дума? Наричал ги е недоносчета! Чувате ли? Недоносчета!
Той я настани до себе си, прегърна я през раменете някак си неловко и виновно. Вярваше на всяка нейна дума. На кого ли да вярва, ако не на нея.
— Можеше да ми кажеш това още първия ден.
— Султанът трябва да знае всичко сам.
— А ако не знае?
— Не знае само тогава, когато не иска.
— Ще махнем главния евнух. Но кого да поставим за главен евнух? Не сме мислили никога за това, никога.
— Поставете Ибрахим, началника на белите евнуси.
— В харема трябва да има черни евнуси.
Беше й все едно — бели ли са, черни ли са, а назова капуджиба-шията Ибрахим само за да се поглуми с великия везир — нека простите хора да се смеят, като наричат везира евнух, — а евнуха — везир. Но след като назова веднъж името на капуджибашията на белите евнуси, не искаше да отстъпва вече.
— Той защити харема от еничарите. Не се уплаши, отблъскваше всички нападения. Спаси вашите деца и чест.
— Всички ви спаси младият еничарин, когото направих еничар-ски ага.
— Не сте ми казали досега за това.
— Мъжествен и честен воин — той е достоен за нашето доверие.
— Бих искала да го видя, мой султане. Как се казва?
— Сега се нарича Хасан ага.
— И отново ли го хвърлихте сред еничарите? Та той ще пропадне!
— Направих го еничарски ага.
— Все едно че сте го хвърлили на хищните зверове да го разкъсат! Четох в старите хроники как един селджушки султан възнаградил някой си Камияр, който го спасил от заговорници. Султанът дал на Камияр хиляда жълтици, пет мулета, пет оседлани коня, шест робини, петдесет слуги и един окръг със сто хиляди акчета доход. Искам да видя този Хасан ага. Повелителю мой, обещайте ми!
Той я погали по косите.
— И махнете това страшилище Четириокия!
— Е, не през нощта. Ще дочакаме заранта.
— Не, искам веднага! Боя се, че той вече е чул всичко, което говорих, и до заранта ще ме удуши! Ваше величество, спасете ме от това чудовище. Махнете го, повелителю мой!
— Не бива да се убиват злосторниците в сарая.
— Че аз не искам смъртта му! Просто го махнете оттука. Където и да е, само да не е тук. Нека го изгонят зад вратите като куче и да не го допускат обратно!
Чаушите, които пазеха неприкосновеността на султанската спалня, не можеха да престъпват свещения праг. Сюлейман сам излезе при тях и те видяха султана без чалма, с разгърнат халат, гологръд, с чехли на бос крак, като че някак си виновен и кротък. Но заповедта, която им даде, съвсем не беше кротка. Само две думи — нищо повече. И последва мълчаливо покорство и мълчаливо изпълнение. Хванаха всемогъщия главен евнух както си стоеше, без нищо да питат, без нищо да казват и още същата нощ го изпратиха в Йедикуле, където безсънният пазач на подземията, първият джелатин на държавата Джюзел Мехмед ага, обрасъл с твърди черни косми чак до очите, също така мълчаливо блъсна досегашния главен евнух там, откъдето никой не се е връщал. Когато довеждат човек мълчаливо и го напъхват в подземието, няма какво да се пита — следствието ще се извърши зад стените на Йедикуле, тайно, скрито. Също така тайно ще бъде решена и участта на затворника: или ще го забравят навеки и ще изгние жив в тъмницата, или ще го удушат. Без никакви обяснения. Тук не обясняват ничия смърт. Дори на наследниците на трона и на великите везири.
Така изчезна този човек без име, а на заранта в неговата стая седеше вече новият главен евнух, мрачният огромен босненец Ибрахим и евнусите се кланеха пред него така, както и пред неговия предшественик. Когато се отзова на повикването на валиде ханъм и падна на колене на белия килим, султанската майка не издаде нито с един жест учудване или възмущение, не попита новия главен евнух за името му, просто го нарече ефенди — дали се беше помирила с поражението, или само се спотаи?