— Другари има навсякъде. Без тях си загубен. Ала не са всички земляци.
— Няма значение. Само да са верни. Ще ми бъдете слуги извън харема. Трябва да имам свои хора. Султанът ще позволи. Ще бъдеш техен ага.
Не искаше съгласието му: виждаше го в неговите очи. Махна с ръка да излязат с главния евнух, притвори очи и потъна в дръзките си, безумно смели мисли. Да проникне навън, както никой досега! Да има верен човек на воля, близък, роден — какво щастие! Едва сега се сети, че беше забравила да смъкне фереджето и да покаже на Хасан лицето си. За да го види, да го запомни и повярва, че е още жива, че волята живее във всяка чертичка на това лице. И изведнъж се изплаши: какво ще каже на султана? И как ще му го каже? Предишният главен евнух вече би изтичал при валиде ханъм и би й пошушнал на ухото. Ибрахим още не беше добил такава бързина и никой няма да узнае за странния й разговор с младия еничарски ага. Със султана ще говори сама.
Разговорът не беше лек. Султанът изобщо не можеше да схване какво иска Хурем.
— Искаш да му се отблагодариш ли? И да го наградиш за смелостта? Защото сте една кръв и те е спасил? Е какво, ние умеем да се отплащаме за благородството.
Тя упорито повтаряше.
— Трябва ми верен човек извън харема.
— И бездруго всички са на твоите услуги.
— Между стените на Вратата на блаженството ли? Аз искам да изляза извън тях. Ако не сама, то чрез доверени хора.
— Но това е нарушение на обичаите. Никой от султаните не е позволявал…
— А кой от султаните превзе Белград и Родос? Вие сте най-великият от всички, защо тогава трябва само да спазвате обичаите, а не да създавате свои? Искам този човек да бъде моя сянка там, където аз не мога да бъда.
— За това човекът трябва да се провери.
— Нима, като ви спасяваше от бунтовниците, той не издържа проверката? Освен това той ще бъде винаги пред очи. В двора има достатъчно търтеи и безделници, за да наблюдават Хасан ага и хората му.
— Нима има вече и хора?
— Няма, но се надявам, че ваше величество ще се погрижи за всичко. За мене и за вашите деца.
— Ще помисля — без особено желание промълви Сюлейман и Хурем го обгърна с топъл поглед за това скъпоценно обещание.
Хасан ага не прояви никакъв интерес към придворните коприни и кадифета, към скъпите ястия и дворцовите аромати. При преговорите с главния евнух изказа пожелание да запази еничарското си облекло, да си избере помощници също еничари и всички да живеят в определеното им отделно помещение в двора на двореца, за да бъдат винаги подръка на главния евнух, а оттам и на султан-ката Хасеки. От еничарите си избра само Хасановци. Имената се повтаряха сред тях безброй пъти. Имаше по няколко стотин Хасановци, Ибрахимовци, Исмаиловци, Мехмедовци, Османовци. За да не се объркват, избродирваха на гърдите си номера: Хасан първи, Хасан сто и дванадесети. Нито една кралска династия не беше давала толкова владетели с еднакви имена. От объркване на числата ги спасяваха прякорите. Хасан ага го наричаха Коджа заради езиците, които овладяваше лесно, като на шега. Със себе си той взе Атеш Хасан, тоест огъня, Пелтек Хасан — заекващия, Дели Хасан — лудата глава, Ийне Хасан или иглата, понеже беше слаб като игла, Мелек Хасан — ангела и Налбант Хасан — ковача. С всички беше ходил в Белград и Родос, беше изял с тях безброй казани султански пилаф, вярваше им и те му вярваха. Може би не бяха кой знае колко умни, може би бяха твърде самоуверени и понякога алчни, като се грижеха не толкова за достойнството си, а за плячка и бакшиш, но такъв им беше животът и кой ли би могъл да ги обвини. Случаят му беше помогнал да се измъкне от еничарския ад и той искаше да изведе със себе си и другарите, на които можеше да се опре и в добро, и в зло.
Отначало новият живот направо уплаши Хасановците. Излежаваха се в одаите, тъпчеха се с богатите остатъци от везирската трапеза, трупаха тлъстини и усещаха как младите им жилести тела губят гъвкавостта си, та чак им идеше да плюят на всичко и да се присъединят към еничарските орди, които от сутрин до вечер се упражняваха на Атмейдан и усъвършенствуваха изкуството да секат, да колят, да стрелят с лъкове и мушкети, да разсичат врага на четири и на по-дребни парчета, да трошат кости, да вадят очи, да душат и прегризват със зъби.
— П-пуснах ш-кембе — тегли м-ме дома — оплакваше се Пелтек Хасан. Вземаха го на подбив:
— А къде ти е дома?
— Знаеш ли поне в коя страна?
— Полежи още месец и от тебе ще топят лой за султанските светилници.
Скуката им би била непоносима, ако не ги обкръжаваха още стотици, а може би и хиляди придворни търтеи, които безделничеха, събираха и разнасяха клюки, мъчеха се да измъкнат за себе си по-тлъстия пай, доносничеха един срещу друг, лягаха и ставаха с мисълта каква ли подлост още да направят на ближния. Като гъсениците по дърветата всичко това пълзеше, тълпеше се, плодеше се, плюскаше, мърсеше и макар на всяка крачка да пръскаха балсами, на досегашните еничари им се струваше, че тук има много по-тежък смрад, отколкото в техните бедни бараки. Еничарите на Хасан ага скоро свикнаха с това странно битие, продължаваха да се мотаят от скука и да си пъхат носовете навсякъде — създаваше се впечатление, че султанката беше наблъскала навсякъде свои хора. От тях се бояха и ги избягваха. Велможите ги поглеждаха със страх; султанските готвачи им слагаха най-хубавите мръвки, харемните евнуси им правеха дребни подаръци за всеки случай, защото все им се струваше, че Хурем е поставила тези главорези да наглеждат именно тях.