Измежду дворцовата прислуга — хавашите, като че ли не беше успявал да изпъкне още никой. Заслугите се възнаграждаваха с подаръци, престъпленията или непослушанието се наказваха със смърт. Та и цялото това сложно съоръжение, наричано султански дворци, беше създадено не за да може някой друг освен самия падишах да заеме особено място, а само като подножие на величието на владетеля. Първите османски емири, посегнали дръзко на величието на селджушките султани, не бяха и сънували разкоша, с който щяха да се обкръжат техните потомци. Дори Мехмед Завоевателя, когато беше влязъл в победения Константинопол, още не бе могъл да се похвали с богат двор и хилядна прислуга. Но пред очите му бяха стояли остатъците от величието на цариградските императори, а в сърцето си беше запазил необикновената любов към визат ийската принцеса, която беше направил своя любима жена, скривайки я под името Гюлбахар, и може би тази любов го беше подтикнала да заимствува от императорите почти целия дворцов церемониал и цялото разточителство на техния бит, описан още от император Константин Багрянородни.
След като императорските дворци бяха разрушени от еничарите на Завоевателя, султанът не бе започнал да възстановява руините, а беше заповядал наблизо да изградят нов дворец, достоен за великия завоевател на тази столица на света. Мястото беше избрано срещу една от вратите на Цариград, обстрелвана по време на обсадата от най-големия султански топ. Вратата беше наречена Топкапъ, а от нея наименованието се бе прехвърлило върху дворците и оттогава и тях наричаха така.
Беше строил Завоевателя, после синът му Баязид и султан Селим. Сюлейман също нямаше намерение да изостава от прадедите си. Топкапъ представляваше не просто комплекс от сгради, струпване на разкошни зали, безброй стаи, заплетени коридори и яки стени и врати — това беше цял един свят, призрачен, сложен, жесток и безмилостен, свят, в който трябваше да господствува само един човек, а останалите се измъчваха, унищожаваха се, пълзяха и жестоко се разплащаха за своето сито, позлатено робство с всички, които оставаха извън стените на Топкапъ. Близостта до личността на падишаха, макар и да криеше в себе си постоянна заплаха, същевременно изпълваше тези хора с неимоверно високомерие — последният писар в Топкапъ се чувствуваше по-могъщ от някой санджакбей на далечна провинция, а някакъв си пазач на султанските чехли, намотвач на чалми или прислужник в спалнята излъчваше едва ли не могъщество на велик везир или член на султанския Диван.
В същото време в дворцовата йерархия нямаше никакви тайни и всеки си знаеше мястото. Той можеше да бъде загадъчен за някои чужди хора, но не и за своите, ролите бяха разпределени отдавна, веднъж и завинаги и никой не можеше да наруши установения ред, да отстъпи от традицията нито крачка, понеже нарушителите биваха наказвани незабавно и безмилостно.
Хората на Хасан ага се оказаха съвсем чужди там, където всички места се раздаваха по висша милост и воля. Неканени и непредвидени, отначало бяха посрещнати враждебно, пренебрежително и презрително, понеже бяха дошли в Топкапъ не по волята и съгласието на султана, комуто единствено тук принадлежеше най-голямото право, а бяха изпратени от друга, неизвестна сила.
Хасан ага с неговите еничари се възприемаше от дворцовата прислуга като нещо временно, непостоянно и трябваше да изчезне също така бързо благодарение на някое ново неочаквано хрумване на чародейката султанка, на която падишахът кой знае защо толкова угаждаше. Но минаваха дий и седмици и Хасан ага не изчезваше, хората му сновяха в Топкапъ, тълпяха се в султанската кухня, зяпаха покрай портите и додяваха на конярите — да ги учат да яздят, сякаш се канеха от прости еничари-пешаци изведнъж да станат паши. След време в кесиите им започна да дрънчи злато и звънът му ставаше все по-осезаем. Временно дошлите добиваха такава сила, че можеха да им завидят дори приближените на падишаха. Те започваха да плашат със силата си. Тяхната тайнственост с всеки ден ставаше по-застрашителна, затова всеки им се подмазваше. Нещастни синове без родина, обречени да станат пушечно месо в султанските битки, довчера жестоки войни, навсякъде посрещани с ненавист, еничарите на Хасан ага дори се объркваха от раболепното внимание, с което неочаквано ги обгради прислугата на Топкапъ. Еничарският навик за примитивно насищане, за бърз грабеж и краткотрайни развлечения ги тласкаше към иепридирчивост. Те бяха щастливи, когато получеха допълнителна мръвка тлъсто овнешко и по-бяло брашно за халва, когато си изберяха стрела от султанската оръжейна, когато си сменеха износените чизми с нови от дворцовия склад. Но вече задоволили най-насъщните си нужди и разбрали, че за това не трябва да хабят никакви усилия, след време те започнаха по-внимателно да се вглеждат в този странен свят и благодарение на вродения си ум и изострената от постоянните опасности наблюдателност скоро схванаха, че най-голямата ценност, която притежаваха всички тези хора, не бяха храната, напитките, дрехите и оръжието, и дори не скъпоценностите, а държавните тайни и новини, които знаеха. Вестите се стичаха при придворните като могъща река, скрито, непонятно. Тук знаеха всичко, което щеше да стане известно на другите едва утре, или пък след година, знаеха и онова, което никога нямаше да излезе извън портите на Топкапъ. Вестите тук бяха съкровище, оръжие, стока. Всички сведения, всичко под-слушано, всички тайни, откраднати, купени и изтръгнати с жестоки мъчения, изникнали от слепия случай или от каприза на владетелите, се събираха бързо, алчно и жадно, пазеха се жестоко и неуморно. И ако човешката алчност и подозрителност са безгранични, безгранична е и човешката суета. Знае ли някой нещо, не може да устои на изкушението да не се похвали. Дори скъперникът, който си крие златото вдън земята, се хвали със скъперничеството си, та какво да се каже за онези, чието най-голямо богатство бяха осведомеността, вестите и новините? Осведомеността напираше да излезе от тези хора като загадъчните сили, предизвикващи земетресения. Новините се пръскаха като подплашени птици и остаряваха по-бързо от жените. Топкапъ беше изпълнен с шушу-кане, спотаени гласове и намеци. Често беше достатъчен само един поглед, жест или помръдване на пръст, за да предаде нещо важно. Отворена или затворена врата, леко полудръпнато перде, сянка зад решетката, едва доловим мирис, нечие невидимо присъствие или твърде дълго отсъствие — всичко можеше да сочи едно или друго нещо, да бъде знак за посветените, сигнал за доверените или предупреждение за своите. Затова всички се стараеха да бъдат посветени, доверени, свои. Еничарите на Хасан ага, макар и да бяха чужди за всички слуги в Топкапъ, се оказаха в центъра на тайните вести, новините и слуховете и за кратко време станаха притежатели на най-големи съкровища, без да полагат всъщност каквито и да е усилия.