— Има с разни имена, но аз избрах…
— Отговаряй това, което те питам.
— Да, ваше величество, има няколко Ибрахимовци. Дейюс Ибрахим, Каллеш Ибрахим, Илхат Ибрахим, Яйгара Ибрахим.
Роксолана се засмя и плесна с ръце.
— Вземи ги всички! Веднага ги вземи всичките!
— Ваше величество, те са добри еничари и верни другари в боя и опасностите, но във всекидневния живот всеки отговаря на прякора, който му е даден. Дейюс наистина е негодник, Каллеш е хитрец, Илхат е безбожник, а Яйгара дърдорко.
— Имаш ли хора без недостатъци?
— Ваше величество, как мога аз да съдя за хората?
— Когато те питат — отговаряй.
— Езикът ми се вдървява, устата ми занемява, мога ли да се осмеля? Аз съм в султанския дворец пред светлейшата сул-танка…
— Не говорим за султана, можеш и за мене да не говориш (познавам се добре и сама), а за всички останали. Виждал ли си хора без недостатъци?
— Не се е случвало. Животът е толкова страшен.
— Какво ти пречи да вземеш всички тези Ибрахимовци? Хасан се наведе и се поклони.
— Както наредите, ваше величество.
— Сега върви, а аз ще се погрижа за вашето облекло и всичко останало.
Отново трябваше да моли султана: и за новите еничари, и за нови дрехи за всички, и да задържи полския посланик неопределено време. Сюлейман беше смаян от усета на Хурем.
— Искаш да задържиш полския посланик, да не го пускаш пред мене?
— Да. Искам аз да го приема.
— Ти знаеш за намеренията ми да тръгна срещу унгарския крал?
— За това знаят всички метачи на стамбулските пазари.
— Но ако аз не приема посланика, всички ще помислят, че искам да ударя не Унгария, а Полша! И тогава ще се объркат дори и метачите на стамбулските пазари.
— Напълно възможно.
— И това ми го подсказаха не моите везири, а ти, моя Хурем, моя Хасеки.
— Не мислех за това. Друго ме интересуваше…
Но султанът вече не я слушаше. Безкрайно се радваше, че Хасеки става негова мъдра помощница и в държавните работи. Ако имаше пред кого да се похвали, би го направил незабавно, но единственият човек, пред когото разкриваше душата си — Ибра-хим, — беше още далеч от Стамбул, а валиде ханъм няма да се зарадва особено на такава новина, а ще се изпълни с още по-голяма ненавист към младата султанка. Трябваше да се радва сам, без свидетели и единствената утеха беше да достави радост и на Хурем.
— Ако кажеш, ще приемем посланика на полския крал двамата — каза султанът с неприсъщо вълнение. — Ще седнеш с мен на Златния трон на Османовци и ще бъдеш първата жена, докоснала се до това всемогъщо злато.
— И последната ли? — засмя се Хурем.
— А нима може да бъде иначе?
Тя целуна изпъкналите му скули, безжалостните османски скули, които подпираха алчните очи, хищно поглеждащи към целия свят.
А пред очите й беше бащината къща, огряна от златисто есенно слънце, цялата сред злато от листа и златна тъга. „И ще стана най-могъща на света, и ще падне сянка златна от мене…“ Боже праведни, бих дала цялото злато на света, за да се озова в бащината къща, да седя до прозореца, да гледам към Лвовския път, към далечната горичка над реката, да гледам небето и за нищо да не мисля. Готова беше дори да пренесе тази къща от греди с бакърен цвят зад стените на харема, в това проклето място, където тъгуваха хиляди жени, за които родината си оставаше някъде в далечната неизвестност и никога нямаше да бъде тук. Прииска й се да пренесе поне нещо от Рогатин, поне една тресчица — и щеше да е по-щастлива. Каприз ли беше? Как беше могла да живее досега?
Трескави, безумни мисли. Тя се усмихваше на тези мисли объркано и малко уплашено, а султанът мислеше, че Хурем се усмихва на него и беше готов за тази мека, почти детска усмивка да й даде половината царство, ако ли не и цялото. Понеже единствено тя умееаш да го спасява от самотата, от това страшно и непоносимо наказание, на което небето обрича човека, като му дарява най-високата власт.
А в това време Хасан, пренебрегвайки заповедите на султан-ката, без да чака да му приготвят новите дрехи, както си беше с еничарското облекло, се промъкна при полския пратеник.
На пратеника бяха предоставили един огромен кервансарай на Константиновия пазар. Хасан добре познаваше сградата, понеже още като еничарин неведнъж беше стоял тук на стража заедно с чаушите. Огромен четириъгълник, отвън облицован с груби каменни блокове, а отвътре с дялан туф. В нишите на външните стени се бяха приютили занаятчии и златари, а зад вратите димяха две големи кухни; в ниските сводести помещения стояха конете, а на втория етаж се беше прострял дълъг коридор с малки каменни килийки, всяка с по две прозорчета — едното към улицата, другото към коридора. В средата на тесния двор имаше кладенец с мръсна вода, конюшнята нямаше ясли, навсякъде цареше запуснатост и мръсотия. Голямото почти като княжески дворец здание гъмжеше от скорпиони, гущери, мишки и плъхове и единственото предимство на това пристанище беше отдалечеността му от целия Стамбул, така че у чужденците се създаваше впечатление сякаш се намират в малка независима държава, а някои успяваха, разбира се, с неимоверни усилия, след време да придадат на това мрачно убежище поне някакво подобие на жилище.