— Вземи всичко това и го отнеси обратно на великия везир! Смарагдите светеха в отворените ковчежета като вълчи очи и зеленееха като тревата по гробовете.
— Ваше величество, великият везир ви се покланя с тези скъпоценности и моли още да приемете от него петстотин робини, които ви е докарал за прислуга от Египет.
— За мене? От Египет? Къде са те?
— Великият везир чака вашата повеля, за да ви ги предаде.
— Петстотин слугини?
— Петстотин.
— А колко имам сега?
— Сто и двадесет.
— Сто и двадесет от негово величество султана, а петстотин от великия везир? Предай скъпоценностите на Хасан ага да ги върне на великия везир и да му каже, че няма да приема никакви слугини. Никакви и от никого. Така му кажи.
Главният евнух се поклони няколко пъти и се оттегли заднеш-ком от стаята, в която пищеше новото дете на султанката.
Хасан ага трябваше неминуемо да се сблъска с Ибрахим. Така излизат една срещу друга в морето две неприятелски галери, за да се вкопчат в смъртен двубой. И двамата бяха издигнати твърде високо, за да не се забележат един друг. Ибрахим с безкрайната си надменност и наглост се смяташе за абсолютен господар на султа-новото сърце, а Хасан действуваше от името на силата, която беше може би по-малка и по-незабележима, но и по-загадъчна със своята неизвестност, пък и не се знаеше кой ще завоюва по-голяма власт над Сюлеймановата душа: неговият любимец гъркът Ибрахим или султанката Хасеки? Ибрахим още в Египет беше чул от своите хора за появата на странните еничари в двора, а Хасан неволно следеше великия везир още когато беше далеч от Стамбул. Единият използуваше за това услугите на платени доносници, при другия вестите си идваха сами, без никакви усилия. Великият везир всъщност не знаеше нищо за загадъчните Хасанови хора, освен че не работят нищо, че сноват по Топкапъ и дразнят всички: зверовете в клетките, белите евнуси край портите на харема, дворцовите писари и надзирателите на оръжейните и султанските складове.
Хасан знаеше, че Ибрахим, едва пристигнал в Стамбул, беше извикал в столицата босненския санджакбей Хюсрев, за да разследва изчезването на френския пратеник с рубина на Луиза Савойска.
На султана още не бяха доложили за това и Сюлейман не знаеше нито за посланика, нито за скъпоценния камък. Като се пресели в построения от Коджа Синан дворец на Атмейдан, великият везир назначи дрипавите си братя за управители на двора и накара майка си да приеме исляма, а на баща си даде санджак с годишен доход от няколко хиляди дуката, но старият рибар от остров Парга не замина да управлява своя санджак, ами остана в Стамбул, шляеше се по мръсните тайни кръчми и спеше пиян по улиците, като излагаше високопоставения си син. За това никой не докладваше на султана, пък и нужно ли беше? Валиде ханъм навестяваше всяка седмица зет си и дъщеря си Хатидже в разкошния дворец и навярно би се преместила на драго сърце завинаги при тях, но не й позволяваше достойнството, пък и не искаше да губи законното си място на повелителка на харема. Хасан ага знаеше и това, че първите три нощи след пристигането си от Египет Ибрахим беше прекарал не с жена си, а със султана, на който беше докарал скъпи кандийски вина и подготвил безброй нови мелодии, които изпълняваше сам на виолата. Събирал беше мелодиите от цял свят, като държеше при себе си един скъпоплатен учител-персиец и всеки ден беше усъвършенствувал изкуството да свири, защото знаеше каква забава ще бъде тази свирня за Сюлейман. Единственото нещо, което никой никога не можеше да знае, бяха нощните разговори на султана с неговия любимец. Дилсизите бяха безмълвни. А кой друг можеше да проникне в тази „светая светих“? Предполагаха, че султанът повече мълчи и слуша как свири на виолата суетливият грък или му чете старинни книги. Когато мълчиш, можеш по-добре да мислиш, а султанът обичаше да мисли, това беше известно на всички. За какво говори Сюлейман с Роксолана в спалнята също никой не можеше нито да знае, нито да се досеща, но всички бяха уверени, че там вече султанът не мълчи, а говори, понеже коя ли жена ще остави мъжа да помълчи, а още повече в леглото.