— Още не ме познават — шепнеше Ибрахим подир Хасан. — Никой не ме познава още, но ще ме опознаят! Ще ме опознаят! Премълча за своя позор. Не каза нищо на султана, защото не му беше до това: Сюлейман се стягаше за поход срещу унгарския крал, приемаше посланици и разпращаше по всички вилаети гончии с повели до санджакбейовете и бейлербейовете да вдигат спахиите на свещена война срещу неверниците. Това изискваше да се обединят всички държавни усилия и сега не беше до дребни обиди, та макар обидените да бяха най-високи лица в империята. Посланиците на Венеция и Дубровник, като знаеха добре, че една нова война или ще донесе нови търговски привилегии за техните републики, или ще им отнеме и предишните, не седяха със скръстени ръце, а напомняха за себе си със щедри дарове на султана, Роксолана и велможите. Пратеникът на пленения френски крал умоляваше да се атакува незабавно император Карл или пък неговият брат Фердинанд, който, според споразумението между Хабсбургите, беше получил Австрия. Полският посланик чакаше да го пуснат пред очите на султана, за да моли мир за Полша и Унгария, където на трона седеше синът на Владислав Ягело — Лайош, но Сюлейман не искаше да вижда посланика Ян, докато той не удовлетвори при-щевката на султанката Роксолана, а изпратените в кралството хора се бавеха, понеже пътят беше дълъг, тежък и опасен. Когато най-сетне след много месеци нетърпеливо очакване, измъчени и отчаяни и нищо всъщност неузнали, пратениците се върнаха в Стамбул и Хасан ага се яви в кервансарая на Константиновия пазар, за да чуе от пан Ян резултатите от тяхното пътуване, кралският пратеник пожела да бъде допуснат до султанката Роксолана, понеже сам трябвало да й съобщи всичко, каквото имал да й съобщава, а също да й поднесе подаръци от името на крал Зигмунд: златна роза, кована от италиански майстор, голяма огърлица от полски кехлибар и златна верижка, тежаща сто четиридесет и четири дуката.
— Няма защо от мене да искате такова разрешение — сви рамене Хасан ага. — Няма такъв обичай султанката да приема посланици. А и да получите разрешение, отново трябва да чакате дълго.
— Нека панът предаде, че имам вести за султанката — важно произнесе посланикът. Не каза на Хасан какви именно вести, пък и не се тревожеше много добри ли са, или лоши.
Дори Хасан ага още не знаеше напълно размерите на властта на Роксолана над Сюлейман. Едва беше разказал на султанката разговора си с посланика Ян, предавайки необичайната му молба, и само след няколко дена в името на султана портите на Топкапъ се разтвориха пред полския посланик и той беше изправен не пред самия султан и не пред великия везир, който обикновено приемаше посланиците, а пред Роксолана, която милостиво прие даровете от полския крал и поклоните на посланика и изслуша пан Ни, макар че по-добре да не го беше слушала. Гледаше как панът самоуверено вири мустаците си, как важно изрича всяка дума и се перчи с изискания си полски език, радостен, че речта му може да бъде оценена както подобава от такава висока особа, и се ужасяваше от чутото. Не можеше да повярва как е възможно човек така спокойно и едва ли не с удоволствие да разказва такива ужасни неща. Рогатии е в руини. Църквите са изгорени, всичко е разрушено и народът е изтрепан. Няма ги нито Лисовски, нито Скарбски, нито Теребушки, нито Зебриновичи, никого няма, нови хора са дошли на пожарището и започват нов живот, който може да бъде прекъснат всеки момент от набезите на дивата орда. Всъщност посланикът е дошъл при султана именно да моли мир за цялата Полска земя и спокойствие от Кримската орда за техните източни земи, които бяха опустошени.
Роксолана отпрати посланика и като че ли дори му каза нещо любезно, обеща му, че султанът скоро ще го приеме лично, усмихваше се властно, а душата й стенеше от болка: истина ли е всичко това, истина ли е?
Досега все се надяваше на чудо. Все й се струваше, че всичко, което ставаше с нея, е само сън, сякаш беше спала пет безкрайно дълги години далеч от къщи и близките, сякаш ги бяха разделяли само простори, стихии и нещо загадъчно. Сега вече трябваше да се събуди и пробуждането беше ужасно. Просторите станаха бездънна пропаст, стихиите — невъзвратима загуба на всички роднини и близки, загадъчното — разправа с палачите. И отново се мъчеше да си спомня и не си спомняше. Обзе я още по-голямо отчаяние, отколкото през онази нощ, когато гореше Рогатин и когато тя беше хвърлена в робство. Роксолана печално се оглеждаше назад и наоколо — колко високи бяха стените на Топкапъ и кулите над тях и с каква безнадеждност беше пропита тази земя и небето над нея. Бащината къща, която живееше в болезненото й въображение, беше изчезнала завинаги, нямаше никакви надежди, нямаше за какво да се вкопчи нито с разума, нито със сърцето си. Дори гробове нямаше, за да падне пред тях на колене, да плаче и да целува земята, да постави кръстове, да сложи цветя — тази напразна надежда да докосне невъзвратимото, да върне навеки загубеното, да намери утеха в неутешимата мъка. Мъка и мъка! Мъката беше в стените и оградите, в безкрайните градини и високите кипариси, които мълчаливо се олюляваха под вятъра като тъмни мъртъвци, непрекъснато заплашващи да паднат; мъката прозираше през мрежата на чудноватите растения, безсмислени със своята пищност и алчност; мъката беше пръсната като капки и съсиреци кръв по розите, които аленееха сякаш сърца на невинно убити, измъчени и погубени; мъката беше по безсрамно голите стволове на платаните. И не можеш да намериш виновни, никому не можеш да се оплачеш, нито да заплачеш пред някого. Майчице мила, виждаш ли от онзи свят нещастната си рожба? А ти, отче? И къде е твоят бог всемогъщ и милосърден, който не дойде на помощ нито на тебе, нито на твоята единствена дъщеря!