Все пак намери сили в себе си да помоли Сюлейман за кралския посланик и Ян от Тенчин беше тържествено приет от султана и — за първи път от съществуванието на Османската държава — от султанката! Височайшата султанска особа го пусна да си върви с пълен, наистина неписан отговор, с обещание за вечен мир, с дарове за крал Зигмунд и благодарност за кралските дарове, донесени на султана: златоткано кралско наметало с червена подплата и по полски обичай обсипано със златни звезди, кехлибарен жезъл, обкован със злато, златна рицарска верижка, тежаща 364 дуката, и друга пресукана златна верижка, тежаща 288 дуката.
По време на целия прием Роксолана седеше на трона на Осма-новци до Сюлейман мълчаливо, със сухи очи и се усмихваше царствено на пан Ян, който виреше доволен котешките си мустаци, а в душата й звучаха такива ридания, че от тях можеше да потрепери целият свят. Но в Топкапъ не чуват никога риданията. Топкапъ е голям. Тук не чуват нито риданията, нито детския плач, нито въздишките. Тук говори само ненавистта и зверовете реват в подземията, а над всичко господствува една незрима, безименна и тайна власт и тъкмо поради това неограничена, понеже тайното не може да има граници.
Сега Роксолана знаеше: тя няма нищо друго освен властта и трябва да отмъщава на този жесток свят само чрез властта. Изпрати Хасан да догони полския посланик и да му предаде пари за възстановяване на рогатинските църкви. Да ги изградят още по-хубави отпреди, с икони и книги, с отбранителни стени и кули и това да се проследи грижливо и внимателно, защото и тя самата ще следи непрекъснато, макар името й да не трябва да се споменава и за дарението да не се напомня, понеже пред бога всички са безименни и грешни.
След като изпрати Хасан с торбите, пълни със злато, спомни си с горчиви сълзи нещастния си баща и някогашните стихове, които той често декламираше, понеже в удивителната му памет се загнезд-ваха най-различни неща. Двете с майка й често се надсмиваха, тъй като имаха песни и припевки, далеч по-мелодични в сравнение с чепатите слова на отец Лисовски. А сега, връщайки се в мислите си към невъзвратимото минало, шепнеше недодяланите бащини стихове, обливаше се в сълзи и съжаляваше, че не може да сложи в торбата със злато и тези златни думи: „Бъди мъжествен, многоплеменни руски народе, и Христос начало на крепост в тебе да бъде.“
Може би трябваше да направи още нещо. За Рогатин и за родната земя. Но какво? Знаеше ли? И кого и как да попита?
Когато Хасан се върна и доложи на султанката, че всичко е изпълнено, както е заповядала, не видя по лицето й следи от мъката и отчаянието, изпълнили душата на Роксолана. Нещастието я беше научило да скрива най-тежките болки, страданията бяха закалили душата й.
Беше поръчала на Хасан да намери в Безистена стария търговец на име Синан ага и да й го доведе. Сама не знаеше още какво ще направи с него, искаше да го види и нетърпеливо разпитваше Хасан къде е този търговец, ала Синам ага го нямаше в Безистена, нямаше го и в Стамбул, казваха, че карал от Кафа нова стока. Нова стока ли? Каква стока? Хора? Живи хора за продан!
Най-сетне търговецът беше доведен. Бяха го откъснали от стоката още на пристанището в Златния рог. Доведоха го, както си беше мръсен и дрипав. Навярно беше одрипавял от черноморските бури, понеже морето е винаги недружелюбно към ловците на хора. Синам ага не смееше да вдигне очи към султанката. Падна на колене. Пълзеше по килима. Ядеше мъха му.