ТРЕСАВИЩЕТО
„Душа на моята душа, повелителю мой! Привет на този, който поражда утринен ветрец; молитва към този, който дарява сладост на влюбените уста; хвала на този, който изпълва с жар гласа на обичащите; почит към този, който обгаря като страстни слова; безкрайна вярност към този, който е озарен от пречиста светлина, като лицето и главата на възнесените; към този, който е зюмбюл с образ на лале, пропит с аромата на верността; слава на този, който държи пред войската знамето на победата; на този, чийто зов: «Аллах! Аллах!» е чут на небето; на негово величество моя падишах предаваме чудото на Най-висшия повелител и беседите на Вечността.
На просветлената съвест, която украсява съзнанието ми и е светло съкровище на моето щастие и моите тъжни очи; на този, който знае най-съкровените ми тайни; на покоя на моето измъчено сърце и умиротворението за моята изранена гръд; на този, който е султанът на престола на моето сърце и светлината на моето щастие, се покланя неговата вечно предана робиня със сто хиляди рани на душата. Ако вие, мой повелителю, мое най-високо райско дърво, поне за миг благоволите да помислите или попитате за тази Ваша клетница, знайте, че всички, освен нея, са под закрилата на милостта на Все-милостивия. Понеже в деня, когато неверното небе сътвори над мен насилие и без да обръща внимание на сълзите ми, заби в душата ми безброй мечове на разлъка, в този съден ден, когато ми отнеха вечното благоухание на райските цветя, моето битие се превърна в небитие, моето здраве в немощ, а моят живот — в гибел. Може би творецът ще се смили и като види моята мъка, отново ще Ви върне при мен, съкровище на моя живот, за да ме спасите от отчуждението и забравата. Нека стане така, о повелителю мой!
Денят ми в нощ се превърна, о месецо тъжен…
Повелителю мой, светлина на очите ми, няма нощ, която да не изгаря от горещите ми въздишки, няма вечер да не долитат до небесата безутешните ми ридания и мъката ми по вашия светъл лик.