Косите, вилите, тоягите и синджирите бяха единственото оръжие на селяните. И така въоръжени, забравени от целия свят, те трябваше да се изправят срещу страшната османска сила, докато в това време магнатите и епископите, изпокрили се в своите владения, щяха спокойно да наблюдават безславната им гибел. Събрани вкупом, почувствували силата си и изпълнени с гняв срещу богатите, опълченците избраха за свой предводител дребния дворянин Юрай Секей, провъзгласявайки го за селски крал под името Дьорд Дожа, и тръгнаха да громят земевладелците. Въстанието се разпростря от Дунав до Тиса и едва край Темешвар войводата на седем града Янош Сапояи, като настъпи срещу селяните с истинска войска, ги разби. Ранен, Дьорд Дожа беше пленен от Сапояи и подложен на страшни изтезания. По заповед на Сапояи палачите късаха тялото на Дьорд с нажежени клещи, после го поставиха на железен трон, като му сложиха на главата нажежена желязна корона, след което го разсякоха на четири части. Въстаниците бяха бесени по крушите на цели гирлянди и победителите вдигаха под тези дървета на смъртта пищни гуляи. Епископът благослови всичко това, кралят похвали действията на Янош Сапояи, а дворянското събрание в Пеща закрепости за вечни времена селяните към земите на техните владетели, хвърляйки във вечно робство онези, които бяха проявили готовност да защищават своята земя и цяла Европа от османското робство.
За този неосъществен кръстоносен поход бяха вече дори забравили, ала за Сюлейман сега той беше прекрасен случай да оправдае пред целия свят намерението си да накаже както подобава Унгария.
А всъщност имаше наум друго. В душата си лелееше мисълта да стане единствен владетел на света, да победи и отстрани император Карл, да покори всички владетели и всички земи. Заради това искаше да съедини границите на империята си с всички велики и могъщи държави, да се опре на тях, сякаш търсейки подкрепа и в същото време да надвисне над тях като неизбежна заплаха, като меч на вярата. Затова трябваше да възбужда у себе си гняв и се радваше, когато чувствуваше как този гняв расте в него, как го изпълва и залива като бесните мътни води на гигантските реки.
Както преди шест години, в началото на властвуването си, отново дойде на брега на Дунав, гледаше бурните му, развълнувани от побеснялата Сава води и мислеше за мътния поток на своята войска. Сто хиляди спахии и четиридесет хиляди еничари ще преминат по тази притихнала, заляна от дъждовете земя — какво ще ги спре? Ала едновременно с възхищението от тази страшна сила изникваше и едно глухо недоволство, което постепенно прерастваше в ярост. Срещу хайманите спахии, които бяха дошли на война, без да ги е еня за славата на османското оръжие, а само с намерение да ударят кьоравото. Срещу неуспешните действия на военачалниците, които досега тъпчеха по бреговете на Дунав, без да унищожат несигурните заслони, изпречени от унгарския крал. Султанът се лютеше още и поради това, че гон-чиите му препускаха твърде дълго до Стамбул и обратно и той още нямаше вести от Роксолаиа, от разлъката с която този път страдаше както никога досега. За какво ти е най-голямата власт, ако не можеш да чуеш думите от единствената жена на света?
Не искаше да вижда дори Ибрахим. Близо до Белград изпрати заповед на великия везир да не тръгва с войската си да се съединява със султана, а да удари към Петроварадин, където се намираше сам главнокомандуващият унгарската войска архиепископ Пал Томори. Епископът, като научи, че срещу него идва великият везир, избяга от Петроварадин, като остави там гарнизон от хиляда души начело със сръбския войвода Джорджи Алапич. Но и тези хиляда войници оказаха такъв отпор на Ибрахим, че той се би край Петроварадин цели две седмици и нищо не можа да постигне. Най-сетне, като завзе в дунавските плитчини няколко изоставени от противника колиби, Ибрахим побърза да изпрати при султана вестоносеца Баба Джафер с радостната новина: крепостта Петроварадин е превзета. Същата нощ от Стамбул долетя гончия и донесе най-сетне писмо от Роксолана. Сюлейман се зарадва на писмото и в радостта си подари хиляда дуката на вестоносеца на великия везир. А след ден научи, че Ибрахим беше излъгал: Петроварадин не се предаваше. Сюлейман изпрати на помощ на великия везир хиляда най-верни еничари. През нощта, прикривайки се под дъждовните потоци, еничарите поставиха под стените на Петроварадин две бурета с барут, в образуваните от взрива проломи се хвърлиха най-отчаяните главорези и сега вече Ибрахим наистина можеше да се похвали пред султана със своята първа победа и да сложи на пира на победителите в краката на Сюлейман петстотин глави на защитници на Петроварадин.