Препирните между феодалите, разногласията между духовенството, намесата на Хабсбургите, които още при Максимилиан се стремяха да подчинят унгарската земя и ожениха Лайош за внучката на Максимилиан — Мария, нищожността на двадесетгодишния крал, който въпреки вродената си болезненост беше неудържим пияница и развратник, — всичко благоприятствуваше на Сюлейман. А ако нещо му пречеше, то беше небето, което изля върху султанската войска истински потоп, и земята, която разтвори недрата си, сякаш се мъчеше да погълне тази чужда и вража сила.
Отчаяният крал заповяда, възраждайки старинния унгарски обичай, да разнасят по всички села и градове окървавена сабя като знак за война и опасност за отечеството. Успяха да съберат само двадесет и две хиляди войска, но и за тях нямаха опитни войводи, понеже хърватският бан Франкопан само обещаваше, че ще дойде да помага на краля, а войводата Янош Сапояи, макар и да предложи да доведе двадесет хиляди войска, ги водеше толкова бавно, като че очакваше султанът да разбие краля.
Кралят беше принуден да назначи за главнокомандуващ архиепископ Пал Томори, който току-що беше излязъл от фран-цисканския манастир, за да стане архиепископ на Калоча. Римският папа Климент, който не можа да измоли от Европа нито един воин в помощ на унгарския крал, съумя само да изпрати своята благословия и отчаяният крал беше принуден да се довери на духовенството, понеже дворянството го беше изоставило, а може би то го изостави тъкмо заради това, че се бе предал на духовенството. И този път стана така, че двадесет и двете хиляди необучена и въоръжена как да е унгарска войска трябваше да се изправи срещу сто хилядите султански главорези, тръгнали за плячка. Томори убеди краля да изведе силите си срещу Сюлейман, да го срещне на брега на Дунав при селището Мохач и там с божия помощ да разбие неверниците за слава на християнското оръжие. И кралят, и неговият главнокомандуващ бяха еднакво невежи във военните дела, и двамата, макар и по различни причини, пренебрегнаха границите на обикновената човешка разсъдливост, сякаш не разбираха, че в случай на разгром ще бъде унищожена не само тяхната нещастна войска, но и цяла Унгария, към която с тревога гледаше Европа, смятайки я за защитница от османците, не познавайки още своята истинска спасителка — Русия.
На 28 август Сюлейман заповяда да обявят на войската, че на другия ден ще има битка. Дъждът се изливаше още по-страшно, а зад стената от вода се виждаха само камбанариите на Мохач, който се беше притулил на ръкава на Дунав. Наоколо беше кал, блата, изпотрошени дървета, затънали топове, преобърнати шатри, издъхващ добитък, изкаляни ислямски войни с жалки мокри чалми. Ала отстъпване назад нямаше, трябваше да се бият. Така искаше аллах. Червеният шатър на султана със златната топка отгоре поставиха върху пясъчната ивица — единственото парче земя, което можеше да се смята за сухо. Сюлейман падна на колене, кланяше се доземи, молеше се ревниво и усърдно:
— Боже мой, могъществото и силата ми са в тебе! Боже мой, помощта и защитата ми са от тебе! Дай сила, боже, на народа Мохамедов!
През нощта гончия донесе писмо от Роксолана. Падна от изнемога пред прага на султанската шатра, но само след като предаде собственоръчно на Сюлейман скъпоценното писмо. Султанът заповяда да загърнат гончията със златен кафтан, да го сложат в суха шатра и да не го безпокоят, докато се наспи.
„Владетелю мой, шахо мой, любими на душа и сърце, живот мой, единствена надежда на този и на онзи свят! Нека Вечният отдалечи Вашата почтена особа от всички болки, а Вашето битие от всички недъзи, нека Той Ви приближи до своите безкрайни милости и Ви предаде под закрилата на своя най-голям любимец Мохамед и под защитата на своите угодници; да Ви помогне, та Вие с щастливата си звезда и царското знаме винаги да печелите победи над презрените и злорадни неверници — амин, най-велики Помощнико! Днес аз, вашата робиня, благодарение на приятното отношение на Повелителя, което предизвиква безкрайна радост, и на Вашето благородно писмо, ароматно като мускус, бях издигната от праха на забвението, защото сте благоволили в своя царски щастлив час да се погрижите писмото да стигне до мене и да ме ощастливи. А с каква чиста щедрост са пълни страниците му! Главата е увенчана с корона, а благословените стъпала — с бисерни скъпоценности и рубинови багри. Вашето писмо пресуши кървавите сълзи на моите разплакани очи и ги напълни със светлина, а в тъжното сърце вля радост. Нека се изпълнят, о ден на моето щастие, всички желания и радости на душата Ви, нека градините на Вашето благополучие са изпълнени с прекрасните жасминови цветове на моята любов, очарователна като Вашето пресветло лице, о мой владетелю, мой султане, мой падишахо!“ Кой друг би могъл да намери такива слова и в такава минута за този мрачен човек? Султанът четеше и препрочиташе писмото от Хурем, съжаляваше, че й причини болка, като й писа за Ибрахим и изпрати подаръци на Гюлфем, каеше се в душата си за всички несправедливости, които беше допуснал към Хасеки, и може би се кълнеше никога повече да не й причинява и най-малка болка, разбира се, ако аллах не допусне неговата гибел и му подари утре победа, ако му помогне да оцелее там, където никой не се надяваше да оцелее.