Кралят чакаше султана пред Мохач. Хълмисто поле, а отстрани пясък и върби. Черните облаци пълзяха почти по полето, изсипвайки потоци вода, заливайки хората, конете и топовете. Църковните прелати вдъхновяваха с пламенни слова войните за битка с неверниците. Кралският канцлер Стефан Бърдарич съветваше да отстъпват. Сръбските войводи Радич Божич и Павло Бакич, които добре познаваха войнствения нрав на турците, съветваха да се обградят с коли, ала епископите и унгарските банове искаха да се бият само в открито поле и неразумният крал послуша не опитните войни, а тези надути кресльовци и фукльовци. Войската беше строена в две редици. В първата — пехотата под прикритието на осемдесет топове (срещу триста турски), а във втората — надеждата на краля: конницата. Самият крал, с хиляда обковани с желязо конници, обкръжен от църковните прелати и велможите, обикаляше и ободряваше своята войска, докато в това време султанът, седнал на Златния трон в разкошния си шатър, провеждаше последния Висш съвет преди боя. Бяха свикани не само войводите, а и най-старите войни от еничарите. Побелели като овци, с мустаци до пояс, старите еничари се изправиха пред султанския трон, без да скланят глави, както не се скланяха дори и пред самата смърт, не се превиваха в поклони, понеже бяха така загрубели от старост, че не биха се превили дори и от адския огън. Хюсрев бей се обърна към най-стария от тях, който се зовеше Абдула Тозлу, тоест Стареца.
— Щастливият падишах иска твоя съвет, Старецо.
— Какъв по-добър съвет, освен да се бие — отговори еничаринът.
И се извърна и от Хюсрев бей, и от султана, измъквайки се от шатъра под пороя и срещу гибелта. След него спокойно потеглиха и другите ветерани, сякаш вече смятаха всички унгарци за мъртви, а битката за спечелена.
Сюлейман попита какво мисли за битката Хюсрев бей. Той каза, че трябва преди всичко да се боят от унгарската конница. Ударът й е страхотен и не може да го издържи никоя сила в света. Затова, щом ударят унгарските конници, трябва веднага да се отдръпнат и да ги пуснат, а след това да ги обградят в железен обръч и да ги задушат. Няма друг съвет. Всичко останало е по благословената воля на аллаха и в ръцете на негово величество султана. Решено беше след общата молитва да ударят неверниците, като поставят пред цялата войска четири хиляди войни с брони начело с безстрашния Бали бей Яхия Пашич. Дребен като пале Бали бей винаги се хвърляше пръв и в най-страшната битка, защото знаеше добре, че смъртта лети отгоре, покосявайки всичко, което изскача твърде високо над земята, а него никога не го докача, заради нищожния му ръст. След Бали бей трябваше да вървят румелийските войски, водени от великия везир Ибрахим (това трябваше да бъде първата битка в живота на хитрия грък), подкрепяни от огъня на сто и петдесет топа. Третата вълна на султанската войска беше с анадолския бейлербей Бехрем паша и също със сто и петдесет топа. Четвъртата вълна — еничарската войска, придружена от шест знамена на конницата под командата на самия Сюлейман, обкръжен от верни телохранители. Султанът, също както и неговият велик везир, участвуваше за първи път в живота си в битка, понеже знаеше, че на това поле се решава съдбата на неговата империя: ако победата бъде негова, тогава ще може да царува и занапред, а ако загуби, тогава не си струва да живее. Вярваше в победата, сила му даваше последното писмо на любимата Хасеки, отново и отново молеше аллаха за помощ и като че ли самото небе му дойде на помощ, като заслони с черни облаци цялата му войска и я скри от врага, а пък него го заслепи и лиши от воля.
Съединила се с небесните облаци, турската войска се понесе като гигантски тъмен облак към Мохачкото поле. Писнаха зурни и задумкаха султанските тъпани, чиято кожа военните дюмбекчии сушиха цяла нощ край огньовете. Гърмяха топове, свистяха стрели и от хилядите саби, които се издигаха в смъртоносен замах, вееше хладен вятър, а над всичко това бушуваше порой, какъвто светът не беше виждал. Пороят хвърляше унгарските войници в смут, заслепяваше ги и ги объркваше, докато турците не му обръщаха внимание и не ги плашеше нищо, защото заради тази битка, заради убийствата, грабежите и плячката бяха вървели насам няколко месеца, тръгвайки отдън джендема, затова безстрашно удряха дясното крило на Франьо Бачани и Янош Тахи, лявото крило на Петер Перенеи и в центъра, оглавяван от самия Пал Томори. Земята стенеше под стохилядната мюсюлманска войска. Изглеждаше, че вече нищо не може да задържи тази нечовешка сила, но ето че сред пороя незабелязано изскочиха зад унгарската пехота конници начело със самия крал. Те сияеха от желязо и сила, носеха блясък на края на мечовете си и отиваха към смъртта като лъчи светлина към тъмна нощ. От страшния им удар турците се разцепиха на две крила и макар султанските топове да удариха конницата в упор и самият крал да бе два пъти ранен, могъщата лавина не спря и налетя с размах върху анадолската войска, а тридесет и двама най-смели войни започнаха да се промъкват към мястото, където обкръжен от желязната, непробиваема верига на телохранителите, върху врания си кон със златна ризница седеше Сюлейман. От смъртоносния удар Сюлейман беше спасен от здравата ризница и широкия ятаган, с който той в последната минута прикри лицето си. В същия миг пешите еничари веднага прерязаха сухожилията на конете на унгарските витязи и те паднаха под безжалостните саби. Всичко беше свършено. Главата на архиепископ Пал Томори беше поднесена на султана на върха на дълго копие. Крал Лайош, така пребледнял от рани и страх, че се забелязваше дори в дъждовната мрачина, бягаше след своите оцелели войни, но можеше да се избяга или само в Дунав, или в крайбрежните блата. Конят понесе краля към бездънното тресавище. Уцелен от турска стрела или от аркебузен куршум, конят падна и затисна краля с тялото си. Лайош се опита да се освободи, но тресавището ги поглъщаше все повече и повече, а издъхващият кон теглеше конника все по-дълбоко и по-дълбоко, докато той се задави в студената черна течност. Загина сам безславно и позорно, като повлече в тресавището на поражението и робството мъжествения народ, който не беше се покорявал никога и никому и който съвсем доскоро имаше смели крале. За един от тях — Матияш Корвин — пееха преди битката на Мохачкото поле.