— Чух всичко — тревожно шепнеше тя на ухото на Роксолана. — Защо правите така със султана? Нима може да се крещи на самия падишах?
— А ти не подслушвай!
— Ами то се чуваше. Обикалях край вратата, за да не се промъкне някой, понеже тези евнуси сноват непрекъснато, във всяка гънка на завесите има по един евнух, че и по два. Не пуснах да се приближи никой, но чух всичко. Така му крещяхте!… Ами ако той се разгневи? — Тя млъкна и се изчерви, тоест лицето й още повече потъмня — това беше нейното изчервяване.
— Е, какво искаше да кажеш? Кажи.
— Помислих си… За това е страшно и да си помисли човек. Ами ако падишахът, докато вие… си вземе някоя от одалиските и тя му роди син…
— И стане също султанка ли?
— Не смея да произнеса тези думи, но какво, ако…
— Мислиш, че тук в харема някой би могъл да ме замени?
— Ваше величество, харемът е пълен с одалиски! И всяка мечтае за султана! Всички мечтаят за султана, че какво друго им остава!
— И ти ли? И ти ли мечтаеш?
— Че защо да не мечтая? Нима вие ие се любувате на гърдите ми? И нима тези гърди не ще издържат мъжката глава, която ще легне върху тях?
— И ти ли искаш моята смърт?
— Ваше величество! Че какво съм аз без вас?
— Мълчи. Ако не ти, то другите. Харемът е натъпкан с негодници и негоднички. Всички само чакат моята смърт. Сега, когато изгоних султана… Няма да ми носиш от днес храна.
— Ваше величество!
— Мислиш, че искам да умра от гладна смърт ли? Не, ще живея! Ще живея напук на всички! Ще ми готвиш ядене тук. За мене и за малкия Баязид. Те могат да отровят Мехмед, Селим и Мих-римах, но Баязид няма да им дам, той е най-малък, той е още при мене, него не го давам никому… Той ще стане султан и ще отмъсти за майка си!
— Ваше величество…
— Какво искаш да кажеш?
Нур не можеше да повдигне към нея очи.
— Ваше величество. Знам какви страшни отрови има. Трябва или да вярваш в съдбата си, или…
— Или?
— Ще готвя тук пред очите ви, но те могат да донесат отровено месо, ориз или подправки.
— Ще колиш овните и кокошките също тук, пред очите ми.
— Могат да дадат отровени ножове.
— Сама ще чистя и ще остря ножовете. Мога всичко.
— Ще изпратят отровни съдове.
— Ще печеш месото на огъня без съдове.
— Те могат да отровят и огъня, понеже могат да отровят дървата и въглищата, всичко на света може да бъде отровено, ваше величество!
Малката етиопка заплака горчиво от безсилие и мъка.
— Не плачи — утеши я Роксолана. — Никой няма да ме отрови. Тялото ми ще изхвърли отровата. Не виждаш ли: изопнато е като струна. А ако не тялото, духът ми ще отблъсне всичко. Нека всички знаят това! Моят дух! Моят несломим, моят безсмъртен дух!
Ала тялото й оставаше болно. Някакви болести го терзаеха непрекъснато, то жълтееше, губеше сила, въздухът в стаята ставаше все по-тежък и тежък, не помагаха нито балсами, нито мускуси, нито благовония. Султанът заповяда бързо да изградят в портокаловата горичка голям син кьошк за султанката, но тя, когато узна от Hyp за това, викаше, че няма да мръдне никъде от тази стая, където беше изпитала най-голямо възнесение в живота си и най-големи унижения и мъка.
В това време при Сюлейман се промъкна сестра му Хатидже и започна да крещи защо е изоставил мъжа й с войската да бъде разтерзан от коварните еничари, а сам е избягал в Стамбул.
— Те ще изядат Ибрахим! — ридаеше Хатидже. — Тези ненаситни ваши еничари ще изядат всичко на света и моя мъж, и моя мъж…
Сюлейман искаше да обърне всичко на шега.
— И да го изядат, твоят грък ще се измъкне през друг отвор — засмя се той.
— Знаех си аз, знаех си! — развика се Хатидже. — Вие отдавна искате неговата смърт. Вие и вашата Хурем! Всичко знам!
Той изгони сестра си, но беше принуден да изслуша валиде ханъм. Тя беше спокойна както винаги, макар и да й се удаваше мъчно, което Сюлейман виждаше по още по-пребледнялото й лице и потъмнелите й — чак да те е страх да ги гледаш — красиво очертани уста. Идваше да се оплаква. Не от някой друг — от него самия, от своя син. За това, че не я допускаше до себе си от времето на еничарския бунт. Не се съветваше. Не я уведомяваше за намеренията си. Дори за голямата победа при Мохач не писа на майка си. Сега търпи такава гавра от Хасеки. Позор за дома на Османовци! Султанът трябва да бъде повелител на харема. Не той пада в краката на жената — жените пълзят около свещените му стъпала.
— Тя е болна — напомни Сюлейман.
— Болната ще я сменят здрави. Трябва да се погрижите за себе си, сине мой. След такъв тежък поход. След като смъртта е летяла над царствената ви глава. Елате при младите красавици, погледайте танците им, послушайте песните им. Не трябва да пренебрегвате себе си и всичко наоколо.