Тя шепнеше и съскаше като стара змия. Той се мъчеше да не слуша това съскане, а сам се изпълваше с раздразнение към Роксо-лана. Всичко има граница. Тежко й е, болна е, синът й е умрял, но той е и негов син! И на него му беше тежко, а и сега не му е по-леко! Беше на ръба на гибелта. Тресавището можеше да погълне и него, както краля на унгарците. Няма ли право да се наслаждава на живота?
— Ще помисля — обеща той на валиде ханъм.
Изпрати да узнаят как е здравето и настроението на Роксолана, да попитат дали иска да го види. Тя предаде: не иска, нищо не иска, нищо и никога. Беше се затворила в своята ненавист — нека. Той ще й се отплати със същото.
Вечерта отиде в залата за приеми в харема. Седеше на белия харемен трон с валиде ханъм и сестрите си Хатидже и Хафиза отстрани, гледаше танците, слушаше песните, после се заразхожда сред одалиските, вдишваше аромата на младите, здрави тела, взе от главния евнух прозрачната кърпичка и я сложи върху кръглото рамо на чаровната, както винаги, Гюлфем, която пращеше от жизнени сокове като младо пролетно дърво.
— Да ми донесе кърпата — нареди на Ибрахим.
След това вече не ходеше при одалиските, но всяка нощ викаше при себе си в спалнята Гюлфем, а тя не издържа и изтича да се похвали със щастието си на Роксолана.
— Ох, Хурем, да знаеш само какъв е султанът, какъв е само! Не наричаше вече Роксолана „моя султанке“, не се обръщаше към нея на „вие“, а все на „ти“ като към последната слугиня и й казваше само Хурем. А къде ли беше някогашната Хурем — веселата, къде ли беше предишната веселост, когато тя лежеше и може би умираше, а тези здравенячки-самки нямаха търпение да дочакат смъртта й.
— А какви думи знае само! — задъхваше се от възторг Гюлфем. — Няма да повярваш никога! Казва: искам да си откъсна очите от твоята прелест, но те не искат и се стремят към тебе, привлечени от веригите на красотата. Чувала ли си някога такова нещо? А за тялото ми? Красотата на тялото ти, казва, се надпреварва с полските цветя. Лицето ти блести с цвета на нарциса, казва, на бузите ти цъфтят рози, казва, лъчите на очите ти сияят като теменуги, казва, къдравите ти коси, казва, се вият по-здраво от бръшлян, казва. И не си жена, а огън. Не зная просто с какво да му угодя, с какво да се отблагодаря за тези милувки на негово величество!
— Отблагодаряваш му се с тялото си — едва сдържайки отвращението си, тихо промълви Роксолана.
— Ох, какво е моето тяло! Той казва: в тялото може да има възвишеност, но няма величие. Искам за него величие.
— Има си го и без тебе.
— Ала и аз искам да му подаря. Вече се уговорихме с Коджа Синан, без да разгласява, да започне да гради с мои пари голяма джамия в Юскюдар. Ще бъде най-прекрасната джамия в Стамбул. Джамията на любовта. Ще я нарека с името на падишаха, без да му казвам. За да бъде изненада. Какво ще кажеш за това, Хурем? Никой не се е сетил за такова нещо. Аз съм първата.
— Благочестиво е — едва се усмихна Роксолана. — Аллах да ти помага. Но откъде ще вземеш толкова пари? Знаеш ли колко трябва за джамия?
— Повелителят е безмерно щедър. Всеки път ме позлатява. Ще ги събирам. Искам да събера…
„Искам да събера“ — това едва не я разсмя. Тази глупава одалиска дори не си представя каква примка си слага на шията. Откъде ще може да вземе толкова пари? Освен ако стане султанка? Ала и за това ще са нужни години. Понеже хазната не се разтваря дори за султанката.
— Може скоро да умра — каза бавно Роксолана, — но бих искала да ти помогна в това свято дело. Ще приемеш ли от мене при-ношение за твоята джамия?
— О ваше величество! Аллах да ви дари здраве и радост за очите! Ще се моля за вас деня и нощя. Толкова сте добра и щедра.
Добра или щедра? Срещу пари и обещанието скоро да умреш можеш да си купиш поне привидна почит. И отново ще те наричат султанка и величество. Роксолана погледна подир Гюлфем с тъга и ненавист. И с кого я е сменил султанът? С една здрава и глупава телица — нищо повече. Проклети самци!
След няколко дни повика при себе си Кината. Не беше виждала одалиската отдавна, ала тя не беше се променила. Беше си все така весела, безгрижна, млада и глупава, както и Гюлфем. Бялото, сладко като халва тяло чак стенеше без мъжки обятия.
— Чула ли си за Гюлфем, Кината?
— О боже — плесна тя с ръце. — Моя султанке, тази шафран-тия е решила да ви смени не само в постелята на султана, а и на трона! Къде се е чуло такова нещо? Хвали се, че падишахът щял да я държи при себе си, докато не му донесяла наследник и не му народяла синове като вас, ваше величество! А пък тая с дебелия задник е безплодна като гнил пън. Всички го знаят, знае го и тя и сега се моли на аллаха да даде плодовитост на хладната й утроба. Иска да строи джамия, ама нищо няма да помогне, нищо. Та ако ще да излезе и извън Вратата на блаженството и да падне в краката на безсрамния дядо Химет, който седи под чинара и прави мръсни работи с всички стамбулски момичета, които искат да забременеят.