— Щастие е, когато жената си остава във всичко жена. Нали така, Кината?
— О боже!
— И ти си истинска жена като мене, а не като тази мързелана Гюлфем. Нали?
— О боже, ваше величество!…
— А ти, Кината, би ли искала да се озовеш в свещеното ложе?
— Аз? О боже! Моя султанке! Че кой в харема не би искал? Но как? Как? За това е страшно и да се помисли…
— Ами ако аз помисля за тебе?
— Вие? О, боже!
— Ще купиш това право.
— Да го купя? От кого?
— От Гюлфем.
— От Гюлфем? Как? Срещу какво?
— Срещу пари. На нея сега са й нужни много пари, а в същото време ги няма и едва ли ще ги има. Трябва да й се помогне. А тя да ти помогне на тебе. Аз ще ти дам пари, а ти ги предложи на Гюлфем за правото да идеш при султана.
— О, боже! Моя султанке!
Кината падна на колене до постелята, сграбчи ръката на Роксо-лана, целуваше я, обливаше я със сълзи на умиление и радост.
— Стани и ми пусни ръката, ако не искаш да я изскубнеш. Виждаш ли колко съм слаба. Вземи там кожената торбичка с дукатите. Ще ти стигнат да откупиш от Гюлфем не една нощ.
— А султанът? Ваше величество, какво ще каже султанът?
— Това вече зависи от тебе.
— О, боже!
Когато една нощ мълчаливият евнух пусна в султановата спалня белотелата Кината, Сюлейман едва не се хвърли към одалиската с нож.
— Как попадна тук? — мрачно попита той, отдръпвайки се от нея в тъмнината, сякаш наистина се боеше от себе си.
Кината падна на килима.
— Мой султане, аз измолих Гюлфем да ми отстъпи тази радост.
— Как попадна тук, питам?
— Аз откупих тази нощ от Гюлфем.
— Откупи я? — Султанът плесна с ръце и главният евнух изникна в спалнята като дух.
— Повтори какво каза — заповяда Сюлейман на Кината.
— Аз откупих тази нощ от Гюлфем.
— Чу ли? — вдигна очи султанът към босненеца. — Твоя султан го продават като чувал вълна. Какво правят с онези, които продават султана?
Той се извърна и главният евнух бързо изпроводи от спалнята глупавата одалиска.
— Имаш късмет, че негово величество не се сети за онези, които купуват — процеди той през зъби, избутвайки Кината пред себе си в мрака на предългия коридор.
А от Гюлфем не остана нищо. Само един отчаян вик посред нощ в недрата на харема, но колко бездънни са тези недра, за да не излезе викът навън от тях! Може нещастната одалиска да беше заплашвала, може да беше викала за помощ всемогъщия султан, но никой не я чу, а евнусите, които я зашиваха в кожен мех и я влачеха през градините на харема към Босфора, бяха глухи, неми и слепи, защото притежаваха само един дар: послушание.
За смъртта на Гюлфем на Роксолана й извести Кината. Падна до постелята й, разтърсвана цялата от ридания.
— О боже, боже! Убиха я! Нея убиха, о боже мой! Роксолана дълго не можеше да разбере коя са убили, макар вече и да се досещаше. Когато обаче чу, каза:
— Бог вижда, че не исках смъртта й.
— И аз не я исках, о боже!
— Че кой би я искал? — каза Роксолана и също заплака. Двете плакаха дълго и може би не толкова за неразумната Гюлфем, колкото за собствената си нещастна съдба, защото кой в харема можеше да бъде щастлив. Тогава Кината през хлипането и хълца-нето изрече тежко:
— Но нали и мене… о боже… ваше величество… те и мене…
— Не бой се, тебе няма да те закачат.
— О боже, ваше величество, защитете ме, не ме давайте!
— Казвам ти: не бой се. Остани при мене. Ще спиш тука. Никой няма да те закачи.
— Та смея ли, о боже. Вие сте толкова болна.
— Здрава съм вече. Вече ставам. Не вярваш ли? На, гледай! И тя наистина се надигна от постелята и се поразходи из своята голяма стая. Стъпваше меко по пухкавите килими, вслушваше се в тихото дишане на най-малкия си син и тихото ромолене на водата в мраморния водоскок, радваше се, че живее, че здравето й се възвръща и непрекъснато повтаряше нечии стихове:
Да умира, който иска, а тя ще живее. Плесна с ръце.
— Хайде да се облечем! — извика на Hyp, която се появи в стаята. — Да се облечем! Само в червено! Изхвърли тези жълти неща. Да не виждам повече нищо жълто. Откъде са се насъбрали толкова?