— Ваше величество, вие искахте така — плахо напомни момичето.
— Искала съм — сега не искам! Само червено! И нищо повече, нито украшения, нито злато, нищо, нищо! Червена коприна като кръв, и аз в нея червена, като утринна роза!
Смъкваше от себе си ризата, шалварите, мяташе се гола насам-натам, хубавото й стегнато тяло, на което примамливо изпъкваха тежките полукълба на гърдите, блестеше така, че дори дебелоте-лата Кината, забравяйки страховете си, започна да й се любува и въздъхна шумно, може би завиждайки на тази стройност и лекота, която не беше изчезнала у Роксолана дори и след тежката болест и душевна потиснатост и навярно нямаше да изчезне никога, защото такива тела като че ли не се поддават нито на времето, нито на стареенето, нито дори на смъртта. Роксолана чу тази завистлива въздишка и се спря пред Кината, като че я виждаше тук за първи път, но веднага си спомни всичко и се засмя:
— Още ли се боиш? Не се бой от нищо! Аз ти казвам това! Чуваш ли?
Приседна до писмената масичка, грабна един лист плътна хартия и бързо започна да го запълва със змиевидни буквички, дребни и изящни като нея самата:
„Сърцето, израснало на воля, не може никога да разбере нито тъгата, нито мъката. Нима ще си спомни поне веднъж за птицата в клетка онзи, който препуска на кон през полето просторно? Владетелю мой! Пиша ви, и сърцето ми се разкъсва от скръб и отчаяние. Какво направих аз и какъв стана животът ми без Вас, владетелю мой, светлина на очите ми, аромат на диханието ми, сладък трепет на моето сърце? Не звучаха ли съвсем доскоро влюбените ни гласове в благоуханния въздух на свещените дворци и не завиждаха ли на прегръдките ни дори безтелесните призраци? А сега любовта ни се задъхва без въздух, умира от жажда, лежи в изне-мога, терзаят я хищни зверове и черните птици на смъртта кръжат над нея. Разгонете ги, владетелю мой, надежда моя, мой най-голям защитнико на този и на онзи свят! Пожалете малката Хурем, скрийте я в могъщите си обятия!“
Сгъна писмото, запечата го с восък, притисна до него пръстена с печатчето и го подаде на Hyp.
— Веднага при главния евнух, да го предаде на негово величество падишаха!
А на Сюлейман тази нощ му се присъни сън. Уж Роксолана го отбягва, лукавствува и изчезва някъде с млад румелийски паша, връща се отново и се смее на султана: „Ама аз не съм го целувала. Той ме целуваше, а не аз него!“ Никое могъщество не може да те спаси от безсилието пред жената. Той се събуди изпълнен от безсилна ярост. Да се намери този паша! Не знаеше как се нарича и съществува ли изобщо, но беше убеден: ще го намери и ще го унищожи, понеже имаше най-високата власт, а властта, ако не може винаги да твори и ражда нещо ново, в унищожението няма никога прегради. И хората съответно се делят на палачи и жертви — това е най-жестоката правда на този свят. А той? Кой е той? Палач или жертва? Пред тази жена не беше ни едното, ни другото. Нито палач, нито жертва, а просто влюбен — ето третата истина на света. Святост без бог, съвършенство без вяра и надежда — това е жената, но не всяка, а само такава като Хурем Хасеки, или може би само тя единствена.
И когато за първи път след болестта и след изречените му горчиви думи отново видя Роксолана, видя я да идва към него, цялата в ефирна алена коприна, съвсем лека, сякаш не допираше земята, притвори очи от страх да не би да изчезне, да не е видение. Разтвори отново очи — тя идваше при него. И идвайки, оставяше златни следи. Такова беше впечатлението от нозете и цялото й тяло. С разтърсвани от плач слабички рамене тя падна в изнемога в обятията му и той не знаеше какво да каже, а само дишаше шумно и често, разтревожен и безпомощен.
Още беше слаба, нейните щедри сили още не бяха се възвърнали, само духът гореше в нея и високият му пламък обгаряше Сюлейман и обгръщаше с полъха си и неговата сурова, твърда душа.
— Мой повелителю, мой падишахо — стенеше Роксолана, — защо има толкова много мъка на света, защо, защо?
Той не знаеше за какво говори тя и какво да й отвърне, милваше я, галеше бузите и косата й.
— Защо наоколо все убийства и убийства? Смъртта идва вече и тук, в свещената непристъпност на Вратата на блаженството, защо, за какво?
— Каква смърт? Чия?
Той не знаеше и не разбираше.
— Нали вие заповядахте да убият Гюлфем?
— Гюлфем? Не съм заповядвал.
— Но тя е убита, мой господарю.
— Не съм искал смъртта й.
— Невинната й душа е вече в градините на аллаха, а ние сме на тази земя и ръцете ни са в кръв до лакти. Ваше величество, Гюлфем искаше да построи във ваша чест голяма джамия, да поднесе дар на своята любов към вас, за това и събираше пари… Като бях тежко болна и не се надявах вече да оздравея, аз също дадох своя принос за това благочестиво дело, поради което навярно бог помогна да отпъдя болестта, а Гюлфем… Гюлфем…