Султанът с нищо не можеше да утеши риданията й.
— Така могат всяка от нас… Защото кои сме ние и какво сме… Няма нито правда, нито любов, нито милосърдие…
— Аз само попитах главния евнух какво правят с онези, които продават султана — оправдаваше се Сюлейман, — само попитах, но не съм заповядвал нищо…
— С думите не бива да си играем, ваше величество… Зад всяка ваша дума стои или човек, или цяла държава дори. Страх ме е близо до вас и не мога без вас, о боже милосърдни!…
— Ще заповядвам да довършат тази джамия и да я нарекат на името на Гюлфем — обеща той.
— Да убиеш, а след това да изградиш скъп паметник? Боже милосърдни!…
Тя плака още дълго, хълцаше, заспиваше на гърдите на Сюлейман, пробуждаше се, отново се оплакваше и хълцаше, гласът й ромо-леше като дъждец сред млади листа. Навън като че ли наистина валеше дъжд, но не пролетен и не върху млади листа, а есенен, студен и досаден, макар и полъхът му да не достигаше до султанската спалня — тя беше изпълнена със суха топлина от мангалите, които мъждукаха червеникаво от далечните тъмни ъгли, с тънък аромат от кандилниците и с мелодичната песен на водата в мраморния водоскок, вечният глас на живота, който тече от неизвестността в неизвестността, отникъде наникъде, непонятен като тайнствената същност на жената.
На разсъмване Роксолана си спомни за Кината, която навярно трепереше в нейната стая без сън.
— Мой султане — притисна се тя до Сюлейман, — пожалете Кината.
Той не можеше да си спомни за кого ставаше дума.
— Тя не е виновна за смъртта на Гюлфем. Тя така ви обича, затова помолила Гюлфем…
— Ах, за онази ли говориш… Тя прилича на планина от халва, която всеки момент ще се строполи върху теб и ще те затисне навеки със сладостта си.
— Дайте я някому за жена, ваше величество.
— За жена ли? Че на кого?
Такъв обичай наистина съществуваше, когато султанът ставаше щедър и даваше на велможите си за жени някои от одалиските от своя харем. Случваше се да дава дори жените си, които не можеха да му родят син, а раждаха само дъщери.
— Никога не съм мислил за това. Бих могъл да дам Кината, но на кого?
Хурем като че ли също не знаеше, а може би се преструваше, че не знае.
— Ами ако я дадете на Хасан ага?
— Той е еничарин, а на еничарите е забранено да се женят.
— Че какъв еничарин е сега? Той е мой доверен човек.
— Но все едно е еничарин, а обичаят повелява…
— Изменете обичая, мой повелителю! Не сте ли вие Владетелят на века и не е ли във вашата воля да измените онова, което е остаряло? И защо на еничарите е забранено да имат семейство? Та това е варварски обичай! Може би тъкмо затова се бунтуват така често, въставайки дори срещу султаните?
— Лишени от жени, те служат само на войната и държавата, само благодарение на това са най-съвършените войни от всички познати досега.
— А нима жената руши държавата?
Той искаше да каже, че жената може да разруши всичко на света, но се сдържа, спомняйки си за себе си. Какво е той без жената? И за какво му е държавата, земята и всички простори, ако не греят над него тези прекрасни очи и не звучи този единствен глас?
Роксолана се гушеше в него, сякаш търсеше защита и се криеше от всички нещастия и заплахи, макар че какво ли би могло да я заплашва до този всемогъщ човек? Диванът, везирите, палачите, войската, моллите, бейовете, пашите, прислужниците — всички са изпълнители на най-висшата воля, а най-висшата воля е в нейните ръце и всичко се решава в тъмнината, в приглушения шепот, в болезнените стонове и радостните въздишки, без свидетели, без помощници и съучастници. Може всевишният да й беше пратил и болестта за полза и добро, та този човек да я заобича още по-силно, да й стане опора във всичко, послушно оръдие, подножие на величието й, което започва от нея самата, продължава в нейните деца и няма да има никога край? Кой може да спре султана? Валиде ханъм? Великият мюфтия? Ибрахим? Сюлеймановите сестри?
— Мой султане, не зная защо така ме е страх — притискаше се тя до него, — така ме е страх…
Той галеше косите й, галеше ги мълчаливо, влагайки в грубата си длан цялата нежност, на която беше способен.
И небето сякаш се смили над нея. Щом Сюлеймановите везири и еничари се върнаха от унгарския поход, щом си дойдоха победителите, умря великият мюфтия, факелът на вярата, защитникът на благородния шериат Зембилли, който беше служил още на султан Селим, от когото се боеше сам страшният Сюлейманов баща, в предупрежденията на когото всеки път трябваше да се вслушва и Сюлейман.