Всичко беше принудително: доставките, търговците, цените. Както и да се стараеха султанските чиновници, пътят беше далечен, по него изчезваха цели стада овце и табуни добитък, и от четиридесет стада овце, ако до столицата стигаха поне десет-петнадесет, пак добре, а останалите пропадаха някъде, биваха разпродадени и раз-грабени и писарите на великия везир непрекъснато записваха: не дойдоха двадесет хиляди овена, не дойдоха четиридесет хиляди, шестдесет хиляди. Под заплаха от най-тежко наказание беше забранено от Стамбул да се изкарва каквото и да е продоволствие: добитък, хляб, брашно, олио, дори сол и цветя. Понеже провинцията беше задължена да доставя и цветя за султанските и везирските дворци: петдесет хиляди сини зюмбюли от Марага, половин милион зюмбюли от Азах, четиристотин кантара червени рози и триста кантара специални рози от Едирне. Пътят на продоволствието и стоките се пресичаше още извън Стамбул, задържаха се, за да им се дигне цената, и не се пускаха в столицата, а когато стигаха в Стамбул, и тук се преполовяваха, за да се продават тайно и да се изнасят извън стените на града, та там да се смъкне тройна цена. Спеку-лираха всички — придворните, султанските готвачи и чешнигири, слугите и войниците, писарите и еничарите, везирите и сам великият везир, който, гребейки неимоверни печалби, не се отказваше и от дребното, като знаеше добре, че богатството започва от малкото ак-че. Не помагаха и суровите султански фермани, и назидателните наказания, нощем с шлепове и лодки през Босфора се прехвърляха десетки хиляди овци до най-близкото пристанище на Мраморно море — Мудания, а оттам откраднатите от Стамбул стада или се откарваха до дрипавите, гладни провинции, или се връщаха назад в столицата, където хазната отново броеше пари за тях, за да се прехвърлят отново на азиатския бряг и да се препродадат още веднъж.
Никоя власт не беше в състояние да въведе ред в това безредие. Цял Стамбул беше разделен на махали и всяка от тях нощем се преграждаше от другата с врати, та всяка махала да отговаря за своите злодейства, но не помагаха и махленските врати и никакви резета и сюркмета не можеха да задържат мълчаливата и всемогъща сила — златото.
Ибрахим, откак се върна от унгарския поход, уж се зае да въведе ред в столицата, обикаляше сам стамбулските пазари, лично разпитваше заловените в контрабанда капитани на босфорски лодки, сам следеше как стягат с фалагата нозете на провинилия се и го шибат по мръсните пети с волски жили, крещеше на наказваните: „Ще кажеш ли кой те е изпратил? Ще кажеш ли?“
Стамбулската паплач минаваше пред очите му. Дребни крадци, обирници и убийци, нощни пазачи, огняри на печки в баните, улични метачи, най-долни и отчаяни хора, готови на всичко най-лошо и ако някой ги заплашеше дори с ада, навярно и тогава биха запитали най-напред колко ще им заплатят там.
Като прекараше няколко часа в помещението за разпити, Ибрахим след това цяла седмица не можеше да се избави от впечатлението, че целият е просмукан от мръсотията, нуждата и низост-та. Оплакваше се на приятелите си Скендер челеби и Луиджи Грити. Венецианецът се смееше високо, когато слушаше тези признания, а Скендер челеби неуморно поучаваше Ибрахим:
— Дори и едно акче, измъкнато от дребния крадец, може да създаде основата на богатството на цяла държава. Сто акчета правят една аспра, сто аспри правят един дукат, сто дуката — богатство, а милион — всемогъщество.
— Защо трябва да събирам тези акчета за цялата държава! — възкликваше Ибрахим, бършейки гнусливо ръце. — Не съм роден за такова нещо!
— А кое предназначение е по-високо от събирането на богатство? — питаше Скендер челеби.
— Събирането на мъдрост, това е!
— Нима мъдростта не е богатство? Мъдростта е само стъпка пред истинското богатство, пред житейското доволство, пред златото.
— Златото ли? Имам го вече твърде много! — презрително гримасничеше Ибрахим. — Хвала на аллаха, че можах да ти върна твоята Кисайя, която цялата миришеше на злато, както мирише на мърша изхвърлена на слънцето риба. Мога да се наслаждавам на живота и без този убийствен мирис.
— Дадоха ти султанската сестра, която още повече мирише на злато — смееше се под мустак Скендер челеби. — Сега си прикован към този метал завинаги и вече не може да те спаси никаква сила. Златото е най-висшата святост на този свят.