Най-добър пример е неговият приятел Луиджи Грити. Човек би си помислил: какво ли още му трябва? Но преситен от всичко, той възжела непостижимото дори в неговото положение: висока власт. Досалсда сега на Ибрахим и дори няколко пъти намеква на самия Сюлейман, че очаква награда за своите финансови съвети и помощ. Иска да стане нещо като султански наместник в Унгария. При жив крал, поставен от султана, да има и наместник? А отгоре на това и гяурин? Но Грити се е заинатил и не иска да отстъпи за нищо на света. Като си помислиш: човекът има толкова злато, че вече е над всякакви желания и прищевки. Ала излиза, че не е така. Златото още не е всичко. Само властта може да удовлетвори напълно всички човешки страсти. Затова Хасеки, без да мисли за по-дребните неща, е протегнала ръка направо към най-голямото: властта, при това най-високата, над самия султан. Може още и сама да не знае това и да прави всичко несъзнателно? Ала умните хора трябва да проумеят прикритата насока на нейните действия. Той, Ибрахим, не сваляше очи от султанката. Виждаше как тя постепенно завладява Сюлейман, извоювайки от него, Ибрахим, нови и нови кътчета от дуогата на падишаха, и щеше да настъпи ден тя да завладее властелина напълно, а щом го разбере и усети размерите и границите на силата си, най-напред ще унищожи своя най-страшен съперник — великия везир, отмъщавайки си същевременно и за краткотрайното робство (краткотрайно, но все пак робство, понеже за позора няма значение продължителността на времето) и за унижението, понеже жените могат всичко да прощават, само не и робството и унижението.
Ала не му ли стига тежката враждебност на султанката, та да ся отежнява живота още и с опита да очерни Роксолана, като я набеди в дребно мошеничество? Разбира се, тази човешка отрепка, за да отърве мизерната си кожа, би се съгласила на всичко и би наклеветила дори самия аллах на небето, но кой ли би се възползувал от услугите на този негодник?
Ибрахим би трябвало незабелязано да заповяда на пазачите да махнат Кючук от очите му и то може би навеки, но седя известно време, сякаш забравил за евнуха, макар и да беше вторачил в него невиждащия поглед на тежките си очи. Все не молсеше да прогони изкушението да свърже някак си случайно заловения малък дворцов готвач с владетелката на Топкапъ. Най-сетне махна с ръка на пазачите, но не рязко и косо, което би означавало смърт, а вяло, пренебрежително, отдолу нагоре: в подземието. Нека поседи там, да го погризат плъховете.
Нощта беше безнадеждно изгубена за Ибрахим. Вечерта я беше отдал на държавни грижи и сега не оставаше друго освен да спи и то сам, понеже при Хатидже не можеше да влезе толкова късно: султанската сестра не обичаше да я безпокоят без предупреждение. До Грити беше далеч, пък и не бяха се уговаряли за среща. Виолата и персиецът-музикант му бяха омръзнали. Книга не му се похващаше. Можеше да препусне с телохранителите по улиците на Стамбул, залавяйки всички, които се мотаеха без фенер в ръцете, но и това не го привличаше. Великият везир се върна в работното си помещение, изслуша от главния писар донесенията от санджаците, даде разпореждания за другия ден и след това заповяда да доведат при него Кючук. Би трябвало да го подържи в подземията близо до зверовете поне до сутринта, та да му вдъхне още по-голям страх, ала не му се искаше да губи за това малко човече толкова много време, пък и в нищожното му тяло едва ли можеше да се всели повече страх.
Хвърлен върху разкошните везирски килими, Кючук би трябвало да бъде смаян от този разкош, но той едва ли го забелязваше дори. Отново пълзеше, забил нос в пода, като се мъчеше да близне като куче чизмите на великия везир, а той непрекъснато го отблъскваше с погнуса. После махна на телохранителите да го оставят насаме с Кючук и като тръскаше пръсти, сякаш искаше да се отърси от мръсотията, насъбрана от общуването с това човече, процеди през зъби:
— Сега разказвай за себе си бързо и без много приказки, ти, сине на чакал и свиня. Е?
— Ваше височество, везирю мой — бърбореше малкият, — аз съм Кючук, Кючук.
Ибрахим настръхна. Колкото и да беше изплашен този презрян прислужник, пак не забравяше, че той е само „височество“, а не „величество“ като султанът и султанката.