— Аха, научават. А после?
— Кой каквото чува и вижда — го донася и разнася… Но не и аз, ваше височество, не и аз…
— На тебе казват ли ти?
— Че кой съм аз? Нищожен носач на дърва.
— Ами ако беше станал майстор-готвач?
— Че може ли един простосмъртен да мечтае за такова нещо?
Ибрахим се надигна от дивана, пристьпи към Кючук, сграбчи го за яката, вдигна го и го разтърси.
— Закълни се, че никъде и никому няма да кажеш това, което ще чуеш тук, изчадие…
Не пускаше Кючуковата яка, а още повече я затягаше, така че малкият захърка, задушавайки се и посинявайки. После малко я поотпусна и изкрещя:
— Хайде!
— Кълна се — бързо забърбори Кючук, като сам не знаеше за какво трябва да се кълне. — „Кълна се в небето, украсено от съзвездията на зодиака, и в обещания съден ден, кълна се в името на свидетелите и на ангелите, изпратени от бога, и на ония, които са бързоходни; в името на онези, които разпръскват неговите заповеди, разгласявайки ги по земята, и които отделят истината от лъжата. Обещаното неизбежно ще се случи.“
Ибрахим хвърли Кючук на килима и си изтри ръцете.
— Ти си добър мюсюлманин.
— „Истина е — избърбори Кючук, — аллах е този, който прави да поникне зърното и семката.“
— Слушай с двете си уши — промълви спокойно великият везир, като сядаше на миндера и си подлагаше под гърба брокате-ни възглавници. — Ще идеш при началника на кухните, ще му занесеш парите за овните. Парите ще ти дам аз. Няма да казваш нищо нито за шлепа, нито къде си бил през нощта. Никому няма да казваш, иначе… Ти се закле в светата книга, но и без клетва все едно бих те намерил и под земята дори… Кажи на началника иа султанските кухни, че ще изпълняваш всяко негово поръчение. И ги изпълнявай, докато той не те назначи за истински готвач. Моите хора ще ти помогнат дори и в незаконните работи, за да си спечелиш законно мястото, за което мечтаеш отдавна. В същото време ще докладваш, и то само иа мене, всичко, което узнаеш за султанката Хасеки и султанските наложници. Султанът е човек и използва ясените за задоволяване на плътските си желания. Но жените са неверни и по един или друг начин могат да нанесат обида на негово величество падишаха, нека аллах продължи сянката му на земята. Дори само мисълта за такава обида е вече злодеяние. Ако забележиш, чуеш или дори само се досетиш за нещо, трябва незабавно да намериш начин да ми го кажеш…
— „Нека очите ми не виждат онова, което разумът ме кара да мисля“ — избърбори Кючук.
— Хайде! — кресна му Ибрахим. — Ще те следя. За най-малкото провинение най-изпечените джелати ще ти смъкнат кожата. А сега изчезвай от очите ми! Почакай, колко пари трябва да занесеш на началника на кухните?
Като взе парите, Кючук заотстъпва назад от този страшен човек, който всеки момент заплашваше да се пръсне от гняв, изпреварвайки срока, определен му от аллаха. Ако не беше все още толкова уплашен, би се посмял при мисълта, колко евтино си откупи живота, за който през нощта никой не би дал и пукната пара. Да подслушва и следи султанката? Че какво по-просто от това? Та нали всички там, в кухните, само това и правеха, като намираха в него своеобразно развлечение и утеха, и поне малко възмездие за вечното си робство. Гледаха как си тъпчат стомасите мързеливите одалиски, а пък самите те се задоволяваха с подслушване, скришно гледане и забранени тайни. Всеки с нещо живее на този свят.
Чак след като пусна евнуха, Ибрахим съжали, че не заповяда да го напердашат, поне за да го стреснат. За по-голям страх. Доносници имаше достатъчно и без този нищожен Кючук. Но те бяха платени и услужливостта им се измерваше с размера на парите, които получаваха. Този ще доносничи от страх. Всеки път ще се надява, че ще се избави от това страшно чувство, продавайки нечия душа (може и Роксоланината), без да знае в ограничеността си, че вече не му е съдено да се спаси от страха. Но за да усеща човек, че това ужасяващо чувство нараства в него като могъщо отровно дърво, трябва понякога да бъде бит дълго и тежко. Небитият не знае страх. От такива хора не чакай нищо. Навярно и държавата, населена с небити хора, няма да се задържи дълго и ще рухне, още преди да разцъфти като иепуснала в земята корени буйна папрат.
Ибрахим едва не викна на слугите да настигнат и върнат Кючук, за да довършат разправата. Утеши се с мисълта, че евну-хът няма да му се измъкне от ръцете. Щото като си помислиш, не е ли все едно кога човек ще бъде бит.
ВРАТАТА
Тя често си мислеше (а може би просто й се привиждаше или присънваше?): какво ли ще бъде ако постави в полето, в пустинята, на простор голяма врата? За помен на душата, както издигат джамии, имарети, медресета, дервишки текета и тюрбета. Някога Настрадин Ходжа уж бил получил от кръвопиеца Тамерлан десет жълтици, за да построи една сграда. Той поставил сред полето само една врата с резе и катинар. Споменът за тази врата, обяснил мъдрият ходжа, ще говори на поколенията за победите на Тамерлан: над високата триумфална врата на завоевателя винаги ще се носи нестихващ плач, а над вратата на бедния Настрадин — вечен смях.