Жената стои като врата, на входа и на изхода на този свят.
Ами когато и жената е хвърлена зад врата? Тогава от едната страна е волята, а от другата е винаги неволята, колкото и високо да си възнесена.
Ако обаче вратата се изнесе в пустинята, то отвсякъде ще я заобикаля волност и само самата врата ще бъде като знак на пленничеството, като божа сълза над несъвършенството на света.
Роксолана виждаше непрекъснато тази врата. Самотна, могъща, непробиваема; може би дървена, от огромни талпи, обкована с мед и огромни пирони; може би мраморна, та дори и бронзова, със сива патина от времето, висока чак до небето — облаците я докосват, птиците уплашено я заобикалят на разстояние, светкавиците жестоко се удрят в нея и тя звъни, стене, ечи самотна като човека в света и над нея се носи тъмен плач, и стон, и ридание.
„И кълнат се в мене тези, които срещу мене се гневят.“
МАГИИТЕ
Утрините идваха от Босфора чисти като детско личице. Дори когато децата бяха още малки та не й даваха да спи по цели нощи и Роксолана спеше крадешком, на пресекулки, дори и тогава срещаше утрото с лекота в тялото, с радостен полет в духа, в нея пееше всяка жилчица, а докосванията на въздуха до лицето и цялото й тяло бяха като коприна и всеки ден сякаш предвещаваше, че тя ще върви между две пъстри копринени стени. Така преминава султанът по улиците на Стамбул по време на своите петъчни излизания, които се превръщат в непрекъснати стени от коприна, цветя и възторжени възгласи на столичните тълпи. Но щом падишахът отмине, стъпканите в калта цветя увяхват, коприните се смъкват, а тълпите, на които е обещано да платят щедро за виковете в чест на владетеля, както винаги са излъгани и проклинат измамниците, наоколо отново цари безредие, купища от нечистотии и безкрайна нищета.
А онези копринени стени, които се привиждаха на Роксолана в утрините след пробуждането? През деня те се стесняваха около нея, приближаваха се, притискаха я и като че ли вече не бяха копринени, а каменни, тежки като нещастието. Колкото повече вникваше в живота сред харемните стени, толкова по-безсмислен й се струваше той. Понякога я обземаше такова отчаяние, че не й се живееше. Крепяха я децата. Някога ги раждаше едно след друго — чак й ставаше страшно от това непрекъснато раждане — за да живее тя самата, да се вкопчи в живота, да се укрепи в него. Сега трябваше да живее заради децата.
Някога султанът беше само една неизвестна заплаха, после — жадувано избавление, а след време стана най-близкият, единственият човек, любимият мъж, макар и все още загадъчен. Постепенно тя смъкваше от него тази загадъчност и упорито се добираше до неговата същност, до мислите и сърцето му. Когато Хурем още я нямаше, той обичаше да вечеря с Ибрахим. Сега за гърка оставаха единствено вечерите по време на походите, а в Стамбул почти всички нощи принадлежаха на Хурем. Понякога султанът обядваше с везирите и великия мюфтия. Смяташе се, че по време на тези обеди ще говорят за държавните работи, но Сюлейман беше винаги непристъпно мълчалив, ядеше бързо и небрежно, поднасяха се само четири ястия, като че ли султанът бързаше и се пазеше за нощните усамотявания със султанката.
Никой никога не знаеше за какво мисли султанът, само тази млада жена се стремеше да знае това и постигна успех. Никой никога не разбираше поривите на неговото сърце, а тя успяваше всеки път и го плашеше с ясновидството си, та понякога и той я поглеждаше със страх, спомняйки си упоритите шушукания, че Хурем е магьосница.
В тъмната Сюлейманова душа, изпълнена с безмерна любов към Хурем, все пак се намираха кътчета, където като змия пропълзяваше подозрение, съскаше зловещо и разпръскваше люта отрова. Тогава той беснееше, без да знае дори срещу кого, и сякаш усетила смута в душата му, се появяваше валиде ханъм, която беше убедена, че домът на Османовци би рухнал без нея, затова трябваше всичко да знае, с всичко да се разпорежда, всички да следи и подушва; като предоставяше на султана да владее телата, искаше да запази за себе си властта над душите.
— Чухте ли, мой царствен сине? — разпитваше тя Сюлейман и той почти с ужас гледаше как се извиват нейните прекрасни, съвършени и в същото време отровни като змии тъмни устни.