— Няма да умреш, ако си покажеш дъртата муцуна! При кого отиваш? Какво носиш?
Неверниците не се допускаха в харема, затова армешсите, които разбираха като никой друг от женски накити, гьркините с редки тъкани от островите и венецианките с брокат и дантели бяха принудени да се преобличат като мюсюлманки, но измамата биваше грубо разобличавана и всеки път се пръскаха слухове: „Отново са хванали една вещица, която носела нещо за султанката.“
Всичко това напомняше детски кошмари: ръце, които израстват като че отникъде, протягат се алчно към твоето гърло, ти крещиш, събуждаш се — и никъде никой. Или неизвестно чий вик в съня: „Иастася!“ — и отново се събуждаш, и само нощ, мъртво лунно сияние и тишина, като на онзи свят.
Съвсем доскоро Роксолана смяташе, че няма и не може да има нищо по-тежко от робството, а сега се убеди, че одумките, клеветите и подозренията са още по-страшни от робството.
Трябваше да се справи и с това, без да чака ничия помощ, без да търси виновни. Султанът не й беше закрила, нито пък надежда в това безнадеждно боричкане, понеже сам затъваше все повече и по-дълбоко в тресавището на войната, която беше започнал през първата година от встъпването си на престола и сега навярно вече не можеше да я завърши. Смяташе, че беше успял да натика в тресавището неразумния унгарски крал и не забелязваше, че и сам беше затънал в дълбоко блато.
Беше тръгнал отново към Унгария, която беше раздирана от разприте между поставения от Сюлейман Янош Сапояи и брата на Карл V Фердинанд Австрийски. Народът обаче не искаше нито седемградския войвода-продажник, нито Хабсбургите; както по времето на Дьорд Дожа отново издигна от своите недра един светец, пророк и цар Йов — Йован Невада и той тръгна срещу Янош Сапояи, плашеше магнатите, които го бяха кръстили Черния човек, и минаваше по унгарските равнини като народно наказание за всички изменници и продажници.
Ибрахим натякваше на султана, че в тази неспокойна земя би могъл да въведе ред или само той, сменяйки печата на велик везир с унгарската корона, или в краен случай техният общ приятел Луиджи Трити, изпратен там като наместник от самия Владетел на века. Обаче Сюлейман заяви, че сам ще тръгне към Дунава, за да накаже Фердинанд и да усмири унгарците.
Хасан ага непрекъснато донасяше на Роксолана лоши вести за кипежа около нейното име, а нощем султанът я викаше и зелените й очи трябваше да светят със сила, воля и радост от живота. Не желаеше да слуша думи нито за власт, нито за злато, имане и хазна — всичко това й напомняше такава мъка, че й идваше да заплаче. Когато султанът отваряше дума за поход срещу неверните, тя му затуляше устата с ръка и се мръщеше капризно:
— Нищо не е така противно и ненавистно за жената както войната.
Би могла към войната да прибави още и великия везир, и валиде ханъм, но предпазливо мълчеше, надявайки се, че всемогъщото време ще премахне Ибрахим и султанската майка, но щеше ли то някога да премахне тази проклета война?
Не криеше от султана чувствата си, а той не отдаваше на това значение, смятайки го едва ли не за детски каприз, и, сякаш за да дразни Хурем, правеше напук. Напомни на главния евнух Ибрахим, че трябва преди всичко да слуша валиде ханъм, като по този начин възвръщаше на султанската майка властта над харема, която тя бе загубила след еничарския бунт.
Ибрахим преди новия поход беше повишен в званието главнокомандуващ — сераскер, в знак на което Сюлейман му даде своя ферман: „С това повеляваме, от днес и навеки ти, мой велики пезирю, да бъдеш и сераскер, когото мое величество въвежда п тази чест за всички мои земи. Моите везири, бейлербейове, каза-скери, мюфтии, кадии, сеиди, шейхове, придворни велможи, санд-жакбейове, началници на конницата и пехотата, алайбейове, субашии и черибашии, всички мои победоносни войски, хората с високо и ниско звание, всички жители на моите земи и покрайнините, правоверните и раята, богатите и сиромасите — всичко живо трябва да признава моя велик везир като сераскер и да го уважава и почита, да му оказва помощ и да слуша неговите повели, все едно че са излезли от моите уста, от които се сипе бисер…“
И след този ферман Сюлейман дойде за прощална нощ при Роксолана и тази нощ мина сред сълзи и милувки. На двамата им беше много тъжно, сякаш всичко беше умряло на света и те сами също не знаеха дали живеят, или не. Роксоланините деца спяха някъде по стаите си, спяха евнусите и одалиските, спяха птиците в клетките и зверовете в подземията, само ненавистта не спеше, израстваше от наторената с човешки трупове тлъста стамбулска земя като отровно биле и се чуваше как пораства непрестанно и зловещо дори през тази нощ на разлъка. Нима султанът беше толкова заслепен от жаждата за завладяване на просторите, че нищо не забелязваше, не чуваше и не знаеше? Роксолана взе Сюлеймановата рька и я притисна към гърдите си.