— Чувате ли, мой падишах?
Сърцето й чукаше вътре като детско юмруче: чук… чук…
— Обичам това сърце повече от своето — тихо каза той.
— Любовта би трябвало да всява жалост в душата ви, владе-телю мой. Защо жестокостта управлява света?
Тя заплака.
— Ох, горко ми, горко ми. Бог съществува само в хората. Не е ли грях те да се убиват? Ваше величество! Виждали ли сте някога едно малко полско цветенце, което се нарича лайкучка? С бели листенца, а в средата жълто. Виждали ли сте го?
Преходът от съдбата на света към това малко цветенце беше толкова неочакван, че султанът чак се отдръпна от Роксолана. Тя не преставаше да го смайва. От жена можеше изведнъж да стане отново момиче. С плахо тяло, с плахи мисли.
— Виждали ли сте го? — не отстъпваше тя. Сюлейман кимна.
— Вземете да окъсате на лайкучката белите листенца, за да остане само жълтото. Ще бъде ли тогава тя цвете?
— Не, вече няма да бъде.
— И ще има ли онази красота, която й е дарена от аллаха?
— Няма да има.
— Ето виждате ли, виждате ли! Аллах твори красотата в разнообразието, а защо вие искате да направите всички хора еднакви? И възможно ли е това? Не противоречи ли то на волята на аллаха?
— Хората не са цветя — кротко кимна султанът.
— Но аз искам да съм цвете! И щедрото слънце на вашата благосклонност ласкаво да ме топли с лъчите си! Всеки ден и всяка минута ще чакам от вас вашите почтени писма и ще плача и ридая над тях заедно с вашите царствени деца.
— Ще ти изпращам дарове от всеки конак, след всяка победа, през всеки ден на пътуването.
— Ако си спомняте за мене, това ще бъде най-големият дар за мене, а повече не ми трябва нищо…
— Искам моята царствена майка да ти бъде опора и закрила по време на моето отсъствие и двете еднакво да използвате неделимата власт над харема.
— Заради вас съм готова да деля дори и неделимото!
— Обявих за сераскер на похода великия везир, за да си освободя времето за обмисляне на законите, понелсе законите трябва да се раждат в една глава така, както децата в утробата на една майка.
— Нима аз имам нещо против великия везир?
— Но ти би трябвало да го обикнеш.
— Да го обикна? — Тя сграбчи Сюлейман за плещите и приближи лицето си съвсем близо до неговото. — Да обикна Ибра-хим? Ваше величество, само ако познавахте този човек. Аз не му вярвам и никога няма да му повярвам!
— Затова пък аз му вярвам.
— Какво да направя? Аз съм безсилна жена, ваша робиня, обградена съм отвсякъде от Ибрахимовите подслушвачи, оплетена съм в мрежа от недоверие и подозрение, боричкам се, мъча се да се освободя, ала всичко е напразно. Но коварствата му са напразни. Да остави паяжината за паяка. Кажете му това, мой владетелю. Имам свои хора навън, те проследяват всяка Ибрахи-мова стъпка и ако той закачи само един от хората ми дори и с пръст, да се пази! Кажете му това, мой повелителю! Хасан ага ще остане в Стамбул, за да ме пази не тук, в харема, а навън, понеже ако нещо заплашва мене и вашите деца, то тази заплаха идва отвън, ваше величество! Спомняйте си за мене, умолявам ви.
Дали да не поиска още султанът да отстрани Ибрахим от най-високите постове и да го прогони от очите й? Дали да не пожелае Ибрахимовата смърт, заплашвайки Сюлейман, че сама ще заколи подлия грък с кинжал в присъствието на негово величество?
За нищо на света!
Но щом приказваха за нея, че била вещица и магьосница, че само от погледа й тетивите на лъковете у турските войници се отпускали, можеше да им отмъсти поне с проклятията, които изпращаше в душата си подир грабителския поход.
И стихиите, сякаш чули гласа на тази всемогъща и нещастна жена, преследваха султана и войската му още от първия ден на потеглянето в поход от Стамбул, та чак до завръщането с такава жестокост, че изглеждаше като че небето се е разцепило, земните води са се надигнали срещу сушата и самата земя се е разтърсила отвътре. Дъждът се стелеше като стена месеци наред. Не се виждаше нито земята, нито небето. Реките излязоха от бреговете си, глинените планини се свличаха от милионо-летните си леговища, блата се появяваха там, където открай време имаше само камък, от потопите гинеха коне, камили, мулета и овце, а хората се спасяваха, като се катереха по дърветата и живееха там като маймуни по цели седмици. Някакъв бей край Едирне се покачил през нощта на едно дърво, пълно с дребни га-динки, които веднага плъзнали по него, лазели в очите, устата и ушите му, сякаш търсейки къде да се скрият от водата и той не смеел до сутринта да мръдне, макар че всичко в него треперело от отвращение и сърцето му едва не се пръснало.