Месеци наред страдания, неуспехи и позор. Сераскерът Ибрахим не можеше да въведе ред в огромната войска. Беше свикнал вратите широко да се разтварят пред него и земята да лежи в краката му, а той да я тъпче със златните си, украсени със скъпоценни камъни чизми и да я дава на своите ортаци Скендер челеби и Луид-жи Грити. В Унгария Скендер челеби вече нямаше какво да прави, понелсе земята беше ограбена докрай, затова пък Грити си предложи услугите да бъде доброволен посредник между унгарските магнати и султана, все нещо узнаваше, някого купуваше, някого продаваше и шушнеше на султана за несигурността на Янош Сапояи и за намеренията на пазителя на унгарската корона Петер Перенеи да я предаде на Фердинанд Хабсбург или пък да си я присвои Всичко завърши с това, че венецианецът открадна с десетина главорези короната на свети Стефан от Буда заедно с нейния пазител Петер Перенеи и я докара на Ибрахим, който показваше тази светиня на везирите, пашите и бейовете, а нощем я мереше в шатъра си, и Грити, присъствуващ на това зрелище, признаваше, че короната на свети Стефан му подхожда твърде много, особено ако той обещава да го направи него, Грити, архиепископ и своя дясна ръка в тази богата земя.
Янош Сапояи бе провъзгласен още веднъж за унгарски крал и Сюлейман милостиво му позволи да целуне султанската ръка, но не му върна короната, като я замени с десетина златоткани кафтана и три коня със златни юзди. Грити за старанието и съветите получи от султанската хазна две хиляди дуката и беше провъзгласен за постоянен представител на унгарския крал във Високата порта.
От Унгария бавната, непохватна, но упорита Сюлейманова сила се насочи към Виена. Паднеше ли тази най-близка до земята на Османовци твърдина на Хабсбургите, всичко щеше да бъде забравено: и позорът от неуспехите, и бездарността на се-раскера — великия везир, и грабежите на акънджиите, които се бяха пръснали на всички страни, плячкосвайки, палейки, убивайки и оголвайки земята така, че тя ставаше по-пуста, отколкото през първите дни от сътворението на света.
Едва в началото на октомври султанските войски обсадиха най-сетне Виена. Оставаха само двадесетина дена до празника Касъм, когато според обичая войските вече трябваше да се върнат по домовете, особено непривикналите към студовете отряди на анадолските спахии, а в същото време бяха стигнали толкова далеко, че не можеха да се приберат вкъщи и за три месеца. Затова мислеха не толкова за превземането на този огромен чужд град, обграден макар и от стари, но още яки стени и кули, колкото за далечния път. Но еничарите, изгладнели за плячка и грабежи, хищно поглеждаха към високите кули на Виена и се кълняха да не тръгват оттук, преди да видят стените от другата страна и да преобърнат вътрешностите на всичките тези каменни постройки.
Тридесет хиляди шатри бяха разпънати край стените на австрийската столица. В котловината Зимеринг беше издигнат султанският шатър — огромно съоръжение от най-скъпите тъкани в света, закрепено на стотици скъпоценни стълбове, украсено на върха с огромна топка от чисто злато, а отвътре застлано с няколко ката дебели килими, по които се преливаха всички цветове и шарки на Изтока. Всички крила на султанския шатър бяха осеяни със златни зърна, от което той сияеше така, като че самото слънце се беше спуснало на земята зад дъждовните облаци и будеше у обсадените такова смайване и такъв почтителен страх, че и след сто години дори виенчани щяха да показват мястото, на което е стоял шатърът на султан Сюлейман.
Петстотин бостанджии денем и нощем вардеха султанския шатър. Дванадесет хиляди еничари обграждаха като непробиваем обръч своя падишах. Плющеше дъжд с хладен вятър, а в султанския шатър беше сухо и топло, медните мангали, напълнени с нажежени родопски въглища, разпръскваха приятна топлина, от кадилниците се разнасяха индийски аромати, сякаш напомняйки на Сюлейман за великия завоевател на индийския трон Бабур, който той трябваше да надмине тук, под стените на това убежище на Хабсбургите. Султанът свикваше Дивана и слушаше съобщенията на сераскера за хода на събитията. Утешителните неща бяха малко. Неудържими на незащитените местности, по които се придвижваха като смъртоносна вълна, турските войски ставаха безпомощни пред най-малката преграда. Единственото, което умееха, беше да пълзят упорито като досадни мухи по стените и кулите на обсадената твърдина и като мухи да гинат с хиляди, а ако накрая завоюваха някоя крепост, както беше при Белград и Родос, завоюваха я с такава кървава цена, че беше страшно и да се говори. В Унгария Ибрахим в двата похода не можа да завземе дори и една съвсем малка крепост. Падаха хиляди трупове, сераскерът изпращаше при султана гончии-хабердари с вести за победа, а излизаше, че лъжите се трупаха една след друга. Друг на негово място отдавна би загубил главата си, а пък у гърка, за всеобщо учудване, тя си оставаше на раменете и стоеше, види се, доста здраво, защото след всеки нов неуспех Сюлейман, който се наливаше с все по-голяма ярост и наказваше жестоко всеки, паднал му подръка, обсипваше суетливия грък с внимание, забождаше на чалмата му ново перо с диамант и му даваше от хазната нови и нови кожени кесии с дукати.