Еничарите виеха от ярост, че си тръгват от Виена, без да влязат в къщите й. Всичко, което не можеха да носят със себе си в далечния път, струпваха на огромни купчини и го подпалваха, а в тези страшни огньове хвърляха пленниците — които бяха по-слаби, по-стари и немощни, — разсичаха ги с ятаганите на парчета, набиваха ги на колове за развлечение. Сюлейман не се опитваше да ги спре. По-добре да си изливат яда върху невинните чужденци, отколкото отново да се бунтуват срещу него и везирите.
Грабителските табуни плъпнаха по цяла планинска Австрия, по унгарската и сръбската земя. Подпалваха църкви и цели села, като си осветяваха пътя, стъпкваха в калта свещените книги, сплескваха златни и сребърни потири, за да се поместват в торбите им, залавяха хора и ги отвеждаха със себе си, а който не можеше да върви, го убиваха на място. Османският летописец с наслада е изобразил тези мерзки деяния: „На пазарите се продаваха красавици, които имаха чело като жасмин, гъсти, високо вдигнати вежди и стан като на райски хурии. Имот, движим и недвижим, хора и добитък, твари словесни и безсловесни, всичко беше раз грабено или посечено от сабя — така беше изпълнен заветът на пророка как да се постъпва с неверниците.“
Позорното отстъпление продължи цели два месеца. В снега и хладните дъждове османската войска се мяташе като огромен звяр, който, затъвайки в тресавището, губи една след друга частите на тромавото си тяло, задъхва се, изнемогвайки, и загива от изтощение. Хората загиваха вече не от врага, а от стихиите и от собственото изтощение. Така умря главният еничарски ага Касъм. Край Буда в снежните преспи пропадна цял керван с ценно имущество на великия везир. В унгарската равнина, унищожена от турците още преди три години, султанските орди ги дебнеше глад. Реките пак излизаха от бреговете си, тресавищата пак поглъщаха хиляди хора. Когато в началото на декември султанът се добра с войската си до Едирне, в града след вечерната молитва стана земетресение, земята цяла се люлееше под краката на завоевателите и на самия Сюлейман, сякаш към омразата на небесните сили се бяха присъединили и земните сили. А у султана непрекъснато звучаха думите на неговата Хасеки: „Но нали ви казвах! Но нали ви казвах!“
Едва сега Сюлейман проумя защо след всичките си походи се връщаше в Стамбул без пищност и тържества, а крадешком, криейки се като злодей: той се боеше, без сам да знае от какво. Дали от стамбулските тълпи, дали от неизказания гняв на прадедите си, дали от божието наказание, или от гласовете на мъртвите, оставени от него на полесражението, защото тези гласове го преследваха много дълго, плачеха, стенеха, молеха и проклинаха. Кого проклинаха? Виновника за тяхната смърт ли? А виновникът винаги беше той.
Този път осъзна, че се бои от срещата с Хурем. Вече не беше малкото златокосо девойче с плахо тяло и със свита като на малка птичка душа. Двадесет и пет годишна разцъфтяла жена (макар тялото й да си оставаше все тъй плахо), султанка, на която беше дал слава и могъщество, майка на неговите деца, мъдра, опитна и твърда, а когато трябва, и гальовна като слънчева усмивка. Виждаше я заобиколена от децата, добра и грижлива, склонена над книгите или писмата, които му пишеше в безкрайните походи и изпълваше сърцето му с такава любов, та той понякога се боеше, че не е способен да побере в себе си това безмерно чувство, което тя му даряваше така щедро. И винаги беше добра към него, не искаше, а само молеше, не се ядосваше — а само се оплакваше, не се намесваше в неговите работи — само съчувствуваше на своя султан, над който безжалостно надвисваше господствуващото своеволие на държавата.
Всеки път, когато се връщаше в столицата, се радваше, че ще завари там своята Хурем, отправяйки благодарствени молитви към пророка и своите прадеди, които се бяха разпоредили така мъдро с жените, та да бъдат пазени и заставени да чакат покорно и радостно.
Сега се боеше от Роксолана. Какво ли още ще му каже след горчивите укорителни слова, които звучаха в писмата й? И какво ще й отговори? За него тя беше единствената искрена душа на света. Десет години беше с него и до него, стоеше до най-висшата власт на земята, ала досега бе съвсем равнодушна към тази власт, обичаше Сюлейман като съпруг, като мъж, като човек и това изпълваше неговата мрачна душа с непозната гордост и безкрайна благодарност към тази жена.
Как да пристъпи към нея след този позорен поход?
Шест дена седя Сюлейман в Едирне затворен в двореца, не пускаше никого при себе си и мислеше как да влезе в Стамбул.
Щом няма победа, тя трябва с нещо да се замени. На еничарите раздаде почти триста хиляди дуката — кой знае дали щяха да получат толкова, ако бяха завзели Виена. Затова най-сетне мирясаха. Но с какво да запуши устата на всички кресльовци в Стамбул и в целия свят?