— На Дивана вече е решено това да трае точно двадесет дена — каза той. — Цял Стамбул се готви с радост и благодарност. Дори и зверовете от моя зверилник се готвят за сюнета. Ние обещахме да пуснем на свобода един взет в робство немец, който иска да ни смае с невиждано зрелище на бой на лъвове с глиган. Ти трябва да се явиш на сюнета в целия блясък и разкош, който може да ти даде най-високото положение в държавата.
— Може би да се явя заедно с дивите зверове? — засмя се Роксолана.
— Жените трябва преди всичко да се погрижат за подобаващи премени. Султанката трябва да се явява пред очите на тълпата в нова премяна преди всяка молитва.
— Пет молитви на ден и двадесет дена сюнет — значи, сто нови премени само за това тържество? Вашата щедрост няма граници, мой повелителю. Аз би трябвало да се радвам и да се смея по време на сюнета, но се боя, че ще плача, като си мисля за своите деца, за това как ще ги боли.
— А какво е болката? Може би тъкмо това е животът.
— Тогава как да се обяснят плачът и стенанията, които е чул пророкът, възкачвайки се на седмото небе? Нима това не е човешки плач?
— Това е бил плачът на ангелите, които със сълзи измолват от аллаха опрощаване на греховете на правоверните. По време на сюнета ще организираме научен спор на мъдрите улеми, за да се разкрие цялото величие на този обряд, който оставя върху човека знак за принадлежност към истинската вяра, към избраниците на аллаха.
Роксолана въздъхна.
— Ще очаквам с нетърпение това високо тържество — каза тя.
— Не се съмнявам, че ще бъдеш смаяна от невижданото зрелище — обеща султанът.
Зрелището наистина се оказа небивало.
Още сутринта на уречения ден Сюлейман заедно със султанката и валиде ханъм, придружен от целия двор, дойде на Атмейдан, където близо до еничарската казарма вече се извисяваше разкошният му престол, а пред него, по цялата ширина на някогашния константинополски Хиподрум, грееха с ярките си багри разкошните шатри за приближените, велможите и прислугата. Насреща на султана излязоха вторият и третият везир Аяс паша и Касъм паша, а великият везир Ибрахим чакаше падишаха в центъра на Хиподрума, обкръжен от еничарските аги и велможи. Всички бяха пеши, само султанът на кон, който държаха за златен повод, вървейки отстрани, началникът на султанските конюшни Рустем паша и неговият помощник. До престола Сюлейман беше придружаван от двадесет победени благородници, които след това бяха поставени до античните статуи, докарани от Ибрахим от Буда.
Настана великият обряд — целуването на султановата ръка. Допуснати бяха най-верните: везирите, велможите, военните старшини и мъдрите улеми. Тълпите ревяха от възторг и викът им се сливаше с рева на зверовете от султанския зверилник. Лъвовете, рисовете, леопардите, пантерите, мечките и слоновете сякаш също нямаха търпение да се присъединят към това, което започваше така бурно на Атмейдан. Свиреха военни оркестри, неуморно и безспир гърмяха топовете над Босфора и край всички врати на Стамбул. Покрай това реване, викане и гърмене някак си не забелязваха, че султанската сестра Хатидже не се беше явила на тържеството, макар че всичко ставаше едва ли не пред нейния дворец. Беше казала на Ибрахим: „Не искам да гледам недоносчетата на тази вещица!“ На султана никой не посмя да каже за Хатидже, а той, изцяло зает от високите си задължения на повелител на тържеството, едва ли го забеляза през първите дни.
На втория ден на падишаха се покланяха старите везири, пашите и мъдреците, а на третия — санджакбейовете, емирите на азиатските племена и чуждестранните посланици. Едни бяха приемани мълчаливо, на други султанът кимаше благосклонно, към трети се обръщаше с добра дума, а със своя някогашен везир Пири Мехмед си размениха дори и стихове, понеже и двамата се смятаха преди всичко поети.
Всички, които идваха да се поклонят на султана, носеха подаръци. Дамаски коприни и египетски платна, индийски шалове и муселин, гръцко хасе и венециански дантели, злато и сребро, съдини, пълни със скъпоценности, сапфирени чаши, кристални купи, китайски порцелан, руски кожи, арабски бегачи, турски и мамелюшки коне, гръцки момчета, унгарски и етиопски роби — щедрите дарове нямаха край, всеки се стараеше да надмине другите със своята щедрост и изобретателност, да ги смае с нещо невиждано и рядко, да покаже широтата на душата си. Само подаръците на великия везир Ибрахим струваха петдесет хиляди дуката. Изглеждаше като че през тези дни в краката на Сюлейман беше сложено още едно царство. Султанът в своята щедрост го беше раздал на мнозина, а сега всичко беше отново събрано и върнато на законния владетел.