На двадесетия ден Сюлейман, като повика при себе си султан-ката, валиде ханъм, сестра си Хафиза и великия везир, попита Ибра-хим:
— Как мислиш, Ибрахиме, кое тържество беше по-бляскаво: сватбата ти с нашата сестра или сюнетът на моите синове?
— Такава сватба като моята не е виждана, откакто светът светува и няма никога да се повтори, мой султане.
— А защо?
— Ами защото ваше величество не може да се похвали с такъв гост, какъвто имах аз. Понеже моята сватба беше украсена от присъствието на падишаха на Мека и Медина, от Соломон на нашето време, от Повелителя на века.
Валиде ханъм поклати похвално глава при тези мъдри думи на своя любим зет. Сюлейман милостиво кимна на Ибрахим.
А когато пътуваше от Атмейдан в позлатената карета към своя дворец заедно с валиде ханъм и султанката, Роксолана, сякаш спомняйки си за нещо, каза:
— Ваше величество, забравихте да изпълните един важен акт.
— Какъв?
— Трябваше да благодарите пет хиляди пъти на своя велик везир за ненадминатите ласкателства.
Така Сюлейман се убеди, че жената не забравя нищо. Нито доброто, нито злото.
ЗОВЪТ
Роксолана привърза коня на кичестата леска и раздвижвайки изтръпналите си крака, тръгна бавно по горската поляна, като се опираше на скъпото копие-играчка с позлатено острие. Султанът се бе забавил някъде, а конните евнуси, които трябваше да я придружават, изостанаха безнадеждно, понеже тя препускаше по тези планини така, че и най-опитните ездачи не смогваха да я настигат. Беше измолила султана да я вземе на лова в Едирне — и не на гости, не за кратко време, а докато самият той бъде тук. Не искаше да остава в Стамбул, понеже нямаше с кого. Някога имаше поне врагове, сега и тях ги нямаше. Съжали, че не бе взела Хасан с неговите луди глави. Те биха накарали и тромавите евнуси да препускат и тя не би останала без охрана и закрила. Самотата сред тези покрити с девствени гъсталаци планини макар и да бе приятна, все пак я плашеше. Поляната бе обградена от тъмни храсталаци, към които сега Роксолана дори не можеше да погледне без страх. А пък току-що се беше промъкнала през тях с коня си, който сега спокойно подрънкваше с юздата зад гърба й. Тя не можеше да се опомни от своята дързост и удоволствието от самотата и в същото време от неясния страх, който продължаваше да я завладява все по-силно. Макар че от кого ли можеше да се бои.
Наоколо цареше тишина, като че от сътворението на света. Колко беше мечтала през тези непоносимо дълги години да се избави от безсънното следене на проклетите стамбулски очи, да се скрие, ако ще на небето, ако ще под земята и поне за миг да се почувствува на свобода, да избегне надзора, а сега беше сама сред целия свят и не можеше да се освободи от необяснимия страх. Дори конят й като че ли замръзна и вече не пръхтеше и не подрънкваше с юздата си, а тя се боеше да се озърне назад: ами ако се е провалил през дебелия мъх или са го погълнали гъсталаците? А пък самата нея я притегля-ше някаква непреодолима сила към гъстата стена на дърветата, сякаш искаше да се заблуди там, както се беше заблудила някога Настаска Чагрова на мястото на техния Рогатин, но онази Настаска я беше извел рогатият елен, а кой ще те изведе тебе, Настася, Хурем, Роксолано?
Вървеше сега през поляната като лунатичка, безпомощно протегнала напред ръце с непотребното украсено копие, и когато стигна до плътния тъмен гъсталак, той безшумно се разтвори (а може би всичко това беше само в тревожно-трескавото й въображение) и оттам изскочи огромен страшен звяр като от Апокалипсиса, с който някога отец Лисовски плашеше всички в Рогатин, звяр подобен на рис, а с крака на мечка, с уста на лъв, седмоглав и десеторог. Звярът сякаш скочи срещу нея — тя нямаше къде да се скрие и как да се спаси и само насочи към него своето малко копие, а след това замах-на с него като с обикновена пръчка и завика отчаяно:
— Къде отиваш!
И звярът се отдръпна. Десеторог и десетоок, той не остави подир себе си никакви следи, не остана нищо, дори и страх в душата й, тя само чуваше гласа си, който крещеше: „Къде отиваш!“ — глас, който кънтеше неспирно и сякаш някой загрижено и разтревожено питаше: какво стана, какво се случи, какво свърши и какво започва? Мъка ли бе това, или щастие, тържество или катастрофа?
Озърна се: конят пасеше край леската, където го беше вързала. Протягайки меката си горна бърна, отхапваше трева и я дъвчеше с големите си здрави зъби, а от юздата капеше зелена пяна.
От всички страни започнаха да я обграждат привидения и да образуват стена, още по-плътна от тъмните гъсталаци, от които срещу нея бе изскочил ужасният мистичен звяр. Притвори очи — привиденията станаха още повече. Разпознаваше ги всичките, едните ги познаваше отдавна, а другите отскоро — стояха неотстъпно, упорито, навеки. Преди имаше само скъпи привидения — милата й майка, родният й баща… Сега започнаха да я връхлитат и чужди, враждебни и зли привидения, ставаха все повече, увеличаваха се като листата по дърветата, като тревата под краката, като пясъка по морския бряг. Къде да намери спасение от тях? Досега търсеше спасение от живите, сега трябваше да се спасява и от мъртвите. А може би всички те са живи? Нали не беше видяла никого мъртъв — ни валиде ханъм, ни Ибрахим, ни венецианеца Грити, ни онзи проклет търговец, който я беше купувал и продавал по робските търгове. Падаха един след друг като класове под сърп. Жестока, безжалостна, непрестанна жътва. Как не бе покосена сама — и досега не може да проумее.