Ужасно изкривеното бледо лице на Ибрахим. Черните стиснати устни на султанската майка. Алчно изблещените очи на Грити. Сгърченият като ръждив гвоздей Синам ага. Нима е обречена да живее сред нещастие, жестокост, убийства и загуби, често безсмислени, като че изпратени за някакви незнайни грехове?
Беше се измъкнала след толкова години безцелно съществувание, борба и напрежение на всички душевни сили, ала какво е свободата, когато в душата ти няма вяра? Отхвърли своята вяра, а чуждата нямаше да приеме никога и ще бъде все така раздвоена между два свята — нещастно същество, фалшиво величие. Искаше да съедини несъединимото, да извърши това, което не можеха да направят дори могъщите богове. А може би боговете само разделят хората? И ако човек търси своята вяра, не трябва да витае в облачните висини, а да се спусне на земята, да я намери в простите радости, сред хората, в срещите и разговорите с тях, в любовта и щастието. Да ходи по земята, да скита по нея, да преплува реки, да се катери по най-високите планини.
Планините! В детството бе слушала твърде много за тях, те бяха съвсем близко до Рогатин, стигаха като че ли чак до неговите валове и в същото време си оставаха невидими и недостижими като приказка. За милата й майка планините бяха нещо омайващо. Беше се родила в подножието им и имаше в кръвта си от тяхната гордост. В Рогатин беше попаднала по някакво чудо, тъй като Гаврило Ли-совски беше грабнал своята Лександра от самия водовъртеж на хилядната селска войска на Иван Муха, слязъл от планините и повел оттам най-смелите и най-дръзките срещу пановете и всичко панско, та трябваше едва ли не самият крал да излезе с цялата си войска срещу планинските въстаници. Но никой не бе могъл да ги победи и те отново се бяха върнали в своите планини и бяха отнесли със себе си своята гордост и омраза към богатите. Настасиното летоброене започваше от Муха. Всички рогатински събития неминуемо се съпоставяха и сравняваха с годините на Муха: „Когато Муха тръгна от Влашко…“, „Онова лято, когато се появи Муха…“, „Там, където Муха разби войводите…“ Може би нейната майка й беше предала непокорството, възприето тъкмо от този Муха, когото всъщност не беше виждала никога и който с времето се представяше вече не като жив човек от плът и кръв, а нещо като планински дух, като въплъщение на вечно неукротимия човешки дух и стремежа към най-големите висоти, където само може да се усети истински волният вятър. Планините бяха в мамините спомени, в разказите й, в мечтите и надеждите й. Обещаваше да заведе Настася в планините, все обещаваше и така и не я заведе.
…Викове и трясък, от всички страни на поляната се раздаде тропот на коне и изстрели — сега вече всичко бе действително — и от същите тези храсти, от които като че ли се бе показал мистичният звяр, изскочи черен конник, обсипан със злато, и така дръпна поводите, че конят заби копитата си в меката земя пред самата Хурем.
— Моя султанке! Безкрайно съм разтревожен!
Едва сега тя се опомни. Погледна султана почти весело.
— Но аз съм пред вас.
— Виновните ще бъдат строго наказани за недоглеждането.
— Моля ви, мой повелителю, не наказвайте никого. Аз избягах от всички, защото исках да избягам. Поне веднъж в живота.
— Да избягаш? — Той не можеше да проумее какво говори тя. — Как така да избягаш? От кого?
— От съдбата.
Доведоха й коня и почтително я настаниха на седлото. Султанът се приближи така, че тя да бъде до дясното му стреме. На Ибрахи-мовото място.
— Моя султанке, от съдбата не се бяга — тя се приема. Цял живот.
— Зная. И аз я приемам. Защото не я ли приемеш, ще те заставят — печално се усмихна тя. — Понякога ми се иска да избягам. Докато съм млада. Докато има нещо детско в душата ми. Ето на, днес ми се прииска да го сторя — значи съм още млада. Радвайте се, ваше величество, че вашата баш кадъна е още млада!