— Нима някой се съмнява в това?
— Всъщност едва сега разбрах защо дойдох тук. Ей там зад гората се издига остър бял връх, наподобяващ приведен рог. Кой знае защо ми се струва, че е съвсем близко. Иска ми се да стигнем до него, а после да се изкачим на самия връх. Би било чудесно, па-дишахо мой!
— Ти си султанка и жена, а не коза, да се катериш по такива стръмнини — недоволно промълви Сюлейман.
Но тя не слушаше думите му, не искаше да забелязва недоволството в неговия сподавен глас.
— Толкова съм радостна, че ме догонихте. Сега ще се изкачим на върха заедно!
— Султаните не се изкачват по върховете — каза той още по-недоволен.
— Ами кой тогава се изкачва на тях? — възкликна тя и пусна коня си в галоп. Сюлейман махна с ръка на свитата да препусне напред и да задържи коня на султанката, той догони Роксолана и като се мъчеше да я успокои, промълви примирително:
— Не трябва така да подгонваш коня си, Хурем, аз не обичам прекалено бързата езда.
— Зная това, ваше величество. И не от вас, а от съвсем страничен човек.
— От кого?
— От венецианеца, когото доведе посланикът Лудовизио.
— Онзи ли, дето дойде от испанския крал, за да види нашия двор и столицата ни? Той искаше да се срещне с мене, но аз нямах време за това.
— Вие бързахте да догоните Ибрахим, мой повелителю, знаейки, че той сам няма да завоюва за вас дори и един камък, хвърлен насред пътя.
— Ибрахим е мъртъв.
— Затова и говоря за него така спокойно. А този венецианец, който се наричаше Рамберти, беше писал за вас, че вие не сте обичали и дори въобще не сте можели да яздите.
— Писанията са винаги неверни — изрече Сюлейман, — правдиви са само делата.
— Казах му това.
Султанът замълча. Не се учуди, че тя беше приемала венецианеца, не попита повече за какво са разговаряли с него — очевидно и бездруго знаеше всичко от тайните си доносници и дори сега не можеше да го скрие. Толкова по-зле за него!
Тя упорито следваше посоката към острия бял връх, извисяващ се зад гората, пришпорваше коня си, пускаше го в галоп. Завинаги и безвъзвратно бяха отминали ужасните дни, месеци и години, когато времето й пълзеше нетърпимо бавно като охлюв, без събития, без промени, без надежди. Но сега няма прегради, никой и нищо не й пречи по пътя и времето лети напред с исполински крачки, с гигантски скокове и никаква сила не може да я накара да се спре, да се озърне назад, да съжали за извършеното. Онова, което беше минало, си беше отишло завинаги и дано никога повече да не се повтаря! А всичко беше като че ли вчера — сякаш с ръка ще го докоснеш. И този тридесетгодишен ококорен венецианец, когото доведе при нея Ха-сан ага. Тя не му показа лицето си. Покри го с фереджето и Рамбер-ти виждаше само очите й, излъчващи жив ум, и чуваше гласа й. Беше смаян, че тя знае италиански.
— Италия е прочута с велики жени, бих искала да зная как мислят те — засмя се Роксолана.
— А на мене все ми се е струвало, че Италия е по-прочута с мъжете си — внимателно беше отбелязал Рамберти.
— Не правите велико откритие. Нима може да се очаква нещо друго от мъжете? Надявам се, че и в Стамбул сте забелязали само тях?
— Тук и не може да се забележи друго. Струва ми се дори и ал-лах да слезе на земята и да започне да ходи по къщите на правоверните, непрекъснато ще чува: „Тук има жени, забранено е.“ Аз не съм аллах, а само един обикновен пътешественик, интересуващ се от антични руини, с които е толкова богата тази земя. Освен това заслепи ме блясъкът на султанския двор и сам султан Сюлейман. Аз писах за султана и ако смея да помоля за вашето любезно внимание…
Той й подаде ситно изписана арабска хартия джафари.
— Може би ще позволите да го прочета на глас? Не смея да ви създавам главоболия.
— Свикнала съм да разчитам и по-трудни неща.
Тя внимателно прегледа листовете. Рамберти пишеше: „Султанът е по-висок от повечето хора, слаб и с дребна кост. Кожата му е мургава, като че опушена. Бръсне си главата като всички турци, за да му стои по-добре чалмата. Челото му е широко, леко изпъкнало, очите големи и черни. Когато гледа, изразът му е по-скоро милостив, отколкото жесток. Орловият му нос е малко възголям за неговото лице. Не си бръсне брадата, само я подстригва късо, мустаците му са дълги и червеникави. Шията му е твърде дълга и много тънка, а също и останалите части на тялото му са несъразмерно удължени, нехармонично и лошо сглобени. По душевна нагласа е голям меланхолик и никога не би разговарял и не би се усмихвал на близките си, ако не дъвчеше билка, която турците наричат афион, а древните народи са наричали опиум и от която той се развеселява и едва ли не се опиянява. Един човек, който знае със сигурност това, твърди, че султанът въпреки меланхолията си е извънредно избухлив. Не умее твърде добре и ловко да се оправя с коня си и да го язди, но с удоволствие се упражнява в стрелба и други военни игри. Казват, че имал твърде добро сърце. Във всичко е сдържан и скромен, но повече от другите е пристрастен към своята вяра. Възможно е това да произтича от нерешителността и мудността на неговата натура, а не от желанието му да натрапва волята и убежденията си. Нито един от неговите предшественици не е обичал така свободното време и спокойствието. От тази гледна точка не го считат за враг на християните и го хвалят, че зачита чуждите възгледи и вери. За него се носи славата, че е милостив и човечен и лесно прощава провиненията. Разказват, че обичал книгите и с особена любов се отнасял към произведенията на Аристотел, които четял със своите тълкуватели по арабски. Неуморно изучава мюсюлманските религиозни закони и ги изповядва със своите мюфтии. На четиридесет и три години е. По-великодушен е от своя баща и останалите предци. Позволява да го ръководят неговите любимци, като Ибрахим, но в същото време е упорит и ако намисли нещо, постига своето, колкото и да е трудно и необичайно. Веднъж или два пъти в седмицата му четат историята за славните дела на неговите прадеди и как те издигнали царството до висините, на които е сега то. Той вярва в думите на пророка, че както един бог владее небето и небесните дела, така с божията воля е отредено един владетел да управлява земята и земните работи и той трябва да бъде от Османската династия. Но поради това, че онези, които са описвали постъпките и победите на Османовци, са били лъжци и подмазвачи, печелещи от заблуждаването на народа, султанът не обича техните писания, а само преглежда в историческите архиви документите как неговата династия е воювала и се е помирявала с чуждите държави. Неговите секретари се грижат за книгите с тези документи вярно и внимателно като за светини. Понякога четат на султана от тях и това не пропада напразно, понеже доброто познаване на историята помага да се направят изводи, полезни за сегашните дела, които често се различават твърде малко от миналите. Именно поради това тази династия така дълго е пазила обичаите, които от самото начало са й помагали да разпростре навсякъде своята власт. Мъдрите хора виждат в това една от най-главните причини за дълготрайното могъщество на владетелите и държавите. Няма в света по-опасно нещо от честата смяна на държавните глави.“ Роксолана върна на венецианеца листовете.