Знаеше, че Хасан може да пошушне на ухото на човека няколко такива еничарски заплахи, че от тях биха изтръпнали всички дяволи в пъкъла.
Умния можеш винаги да го предпазиш, или пък сплашиш по-лесно, отколкото глупака. Но Роксолана не можеше всеки път да пуска Хасан ага срещу чуждестранните посланици, особено пък срещу венецианските, пребиваващи постоянно в Стамбул, сменяйки се един друг и преразказвайки си клюките за нейното чаро-действо, с които ги хранеха Грити и Ибрахим. Нямаше мръсотия, която тези снабдени с високи пълномощия мъже да не разнасят за нещастната млада жена по цяла Европа. А тя? Трябваше да бъде покорна, макар че духът й беше непокорен, чакаше да настъпи нейният час и вярваше, че той ще настъпи. Ако с чужденците беше безсилна, на своите даваше отпор, където можеше. Така беше с Ха-тидже, която злобееше, че дълго няма деца от Ибрахим. Когато най-сетне зачена от своя грък, със злобна гордост започна да се подиграва на Роксолана: демек, келявото й тяло не могло да има повече плод, понеже коремът й бил запечатан от дявола. Стамбул-ските клюкари подхванаха тези думи, а самата валиде ханъм се усмихваше с тъмните си устни на пророкуването на своята дъщеря. И всичко това беше за нея, която беше родила на султана едно след друго пет деца! И като че ли напук на всички тях тя отново стана трудна и роди на Сюлейман още един син. Султанът го нарече Джихангир — покорител на света, както бе нарекъл някога своя най-голям син великият Тамерлан.
И когато след година Сюлейман отново се стегна за поход срещу Виена, тя поиска да отиде с него, като взе всичките си деца, не желаейки повече да остава в столицата зад стените на харема, при валиде ханъм с тъмните устни.
В похода взеха главния евнух Ибрахим, повече от половината евнуси и около двеста слугини. Валиде ханъм остана с опразнения харем, където доизживяваха дните си старите одалиски — наследство от предишните султани — и няколко робини, които Сюлейман още не бе раздал на приближените си. Ядовете на султанската майка не трогваха особено много никого, защото се касаеше за нещо много по-голямо — за великата държавна политика.
Сега не се говореше за Унгария и дори не и за Фердинанд Австрийски, когото султанът наричаше вече не и крал, а само комендант на Виена и наместник на испанския крал в Германия. А крал на Испания Сюлейман упорито наричаше Карл V, като не му признаваше титлата император. Той смяташе, че Карл е просто самозванец и отиваше да го накаже и да му покаже, че на земята може да има само един цар, така както бог е един на небето. Сюлейман пишеше на Фердинанд: „Знай, че идвам не срещу теб, а срещу испанския крал. Преди да дойда до немската граница, нека той излезе насреща ми, защото не му прилича да оставя своята земя и да бяга. Испанският крал отдавна се хвали, че искал да ме удари, та ето аз съм начело на войската си. Ако той е храбър мъж, да ме срещне и да бъде така, както бог пожелае. А пък ако не смее да ме срещне, да праща данък на моето царско величество.“
Европа цяла настръхна. Тайният посланик на френския крал Ринкон, когото Сюлейман прие на Земунското поле край Белград, пръсна слуха, че султанът води петстотин хиляди войска, от която цели триста хиляди са конници и двадесет и пет хиляди еничари с аркебузи. Фердинанд още преди това беше изпратил посланичество начело с Леонард Ногарол и Йосиф Ламберт, което да посрещне султана. Посланиците наближаваха Ниш, а Сюлейман беше вече край София. В Ниш той не ги прие три дни, понеже се къпеше с Роксолана в топлите извори, които бе харесал още по време на първия си поход към Белград. Когато най-сетне посланиците бяха допуснати при него, за да целунат края на султанския ръкав, и главният драгоман Юнус бей преведе молбата на Фердинанд султанът да не отива срещу Унгария и неговата земя, беше им казано: „Походът вече започна и не може да бъде спрян. Турските коне тръгнаха по тревата и не могат да се върнат, докато не я изпотъпчат.“
Никаква сила не можеше да спре Сюлейман. След битката край Мохач той отне Румелия от Ибрахим и я предаде на Бехрам паша, който преди това беше анадолски бейлербей и в тази страшна битка съумя да се отличи повече от великия везир. Непосредствено преди похода Бехрам паша беше стъпкан от побеснелите камили. Султанът заповяда да набият на колове всички пазачи на бейлербей-ските камили, а Румелия отново върна на Ибрахим, така че сега той стана владетел почти на половината царство, все едно че беше втори султан, и вече трябваше да прояви цялото си старание във войната срещу неверниците.