А Европа се готвеше за отпор на османската сила. Край Виена спешно се струпваха войски от цялата империя на Карл V. Дори френският крал Франсоа, за да не предизвиква упреци от страна на християнските владетели, изяви готовност да изпрати на Фердинанд помощ, макар че тайно уговаряше Сюлейман да заобиколи Виена и да се насочи веднага към Италия, за да нанесе на Карл най-страшния удар.
Римският папа Климент, който се беше помирил вече с императора, като му беше простил разгромяването на Рим и позорното си пленяване, изпрати на Фердинанд две осветени хоругви, които да помогнат да се разгромят неверниците.
И дори Лутер, който някога осмиваше онези, които се мъчеха да се борят с турците, сега се обърна с призив към всички владетели да се обединят, за да се сложи край на османската заплаха. Целият свят се вдигаше срещу Османовци. А Османовци вървяха срещу целия свят и излизаше, че Роксолана, тяхната султанка, също се изправя срещу целия свят.
Посланиците се надпреварваха да изпращат донесения от Стамбул до своите правителства за ненадминатото могъщество на младата султанка, а никой не знаеше колко беззащитна и безпомощна беше тя и тогава. Някога живееше с единственото намерение да се измъкне от робството с цената на всичко, да народи на султана синове, да се затвърди и издигне. Сега се утешаваше с мисълта: „Като пораснат децата, като пораснат, тогава…“ А какво ще стане тогава — не знаеше сама.
Дали тя не тръгна на този поход, за да докаже силата си пред валиде ханъм и Хатидже и за да не пуска близко до султана този подъл грък Ибрахим?
В Ниш, докато блаженствуваха със султана в удобните къпални, построени за тях на горещите извори, тежко заболя малкият Джи-хангир. Той и без това се роди най-хилав от всичките братя, беше по-слаб дори и от Мехмед. Роксолана се върна с децата в Стамбул така неочаквано, както и тръгна на този поход. Раздялата със Сюлейман беше тежка и болезнена, но султанката бързаше и вече съжаляваше, че постъпи така неразумно, излагайки децата на неудобствата и несгодите на походния живот.
Бягаше от Стамбул, от неговите зли очи, от отровните му езици и шушукания, луташе се, търсейки спасение и приют. Но къде ли можеше да ги намери на този свят, за който Лутер пишеше с такава горчивина: „Накъдето и да се обърнем, навсякъде дяволът свива гнездо: ако идем при турците — срещаме дявола, останем ли там, където властвува папата — адът е неизбежен; от двете страни и навсякъде само дяволи. Така за нещастие върви сега светът. Няма ден и час, когато да си защитен от смъртта. От днес не може да се чака нищо добро. «Съдът е счупен и гостбата разляна.»“
Султанът стоя на Земунското поле, докато не получи вест, че Роксолана се е завърнала благополучно в Стамбул и че заедно с децата се намира в свещената непристъпност на харема. И тогава бързо тръгна към Драва, като заповяда да се прехвърлят едновременно на дванадесет места, за да вървят без задръжка към Виена.
Още не знаеше, че отива може би към своя най-голям позор. Роксолана се върна навреме. А иначе позорът би паднал и върху нейната глава. Враговете биха пуснали и слух, че именно тя е поду-чила Сюлейман да тръгне към Виена, за да сложи в краката й още една от най-прославените столици на Европа.
А султанът, след като се прехвърли през Драва, всъщност завърши своя поход към Виена. Той би трябвало вече отдавна да разбере, че с такъв сераскер като неговия Ибрахим би могъл да печели само състезания по грабеж, но не и истински войни. Великият везир, като вървеше пред султана, пръскаше по цялата земя отряди от хищни акънджии и те плячкосваха всичко наоколо, а в това време Луиджи Грити, за когото Ибрахим измоли от султана титлата на върховен наместник и граф Мармарош, безчинствуваше в Унгария. Той изгони от Буда всички християни и навсякъде постави османци, като доведе до сълзи дори такъв закоравял в злодеянията човек като Янош Сапояи. Когато пазителят на короната на свети Стефан Петер Перенеи се завтече към султана за помощ и защита от Грити, великият везир му пресече пътя, унищожи охраната му и заплашвайки го с вечно робство, го принуди да даде като заложник седемгодишния си син. Детето беше обрязано, закарано в Стамбул и не видя повече родния си баща.
Странно беше откъде у Ибрахим, познал от малък и нуждата, и робството, се беше появила такава ненаситна алчност към разкоша и такава жестокост към хората. Може би защото за това не се изискваше никакво умение, а дългогодишното лакейничество и блю-долизничество пред Сюлейман бяха развили в него само низки душевни качества, без да му позволяват да се съсредоточи върху нещо възвишено и благородно. Всичко у него беше повърхностно, фалшиво, показно: и умението му да развлича султана със свирене на виола, и привидната му ученост, и финансовите му и държавническите таланти, и дори изтънченият му вкус. Истински у него бяха само подлостта и бездарността, особено във военното дело. Той не спечели нито една битка през цялото време, докато беше велик везир и сераскер; не завзе самостоятелно нито един, дори и най-малък град, и старите еничари се присмиваха на Сюлейман: