— Султан Селим за осем години уби осем свои велики везири, а този не може да се избави от един калпав грък!
Този път, водейки огромната войска към Виена, Ибрахим неочаквано спря край малкото унгарско градче Кьосег. В Кьосег имаше само петдесет воини начело с хърватина Никола Юришич, който преди две години беше посланик на Фердинанд в Стамбул. Разбирайки цялото безсмислие от съпротива пред неизброимата османска сила, Юришич искаше да тръгне с конниците си към Виена, но от околиите села се стекоха селяни, стари жени и деца и го измолиха да ги защищава. Стените на Кьосег бяха стари. Запасите в крепостта бяха твърде малко. Амуниции Юришич беше купил със собствени пари, но средствата му бяха ограничени и барутът можеше да стигне само за няколко дена. И въпреки това Юришич, когото нещастните хора с обич наричаха Микулаш, предприе безнадеждна борба с огромната вража войска.
Изглеждаше, че могъщата османска вълна ще залее малкия Кьосег и ще го унищожи само за няколко часа, като не остави от него и следа. Ибрахим както винаги вече беше изпратил хабердаря при Сюлейман, който наблюдаваше действията на своя сераскер отдалече, чакаше неговите победи и размишляваше за величието и вечните закони. Обаче Кьосег се държеше, не се предавате и — о чудо! — османската сила се спря пред него безпомощна.
Ибрахим беше изпратил срещу града само конници и малки полеви топове, които хвърляха гюллета не по-големи от гъши яйца. Топовете не можеха да направят нищо на стените на Кьосег, а атаките на конниците бяха лесно отблъсквани от защитниците. Когато се приближиха еничарите и великият везир ги хвърли в атака, защитниците устояха на еничарския пристъп.
Небето се разтвори отново, върху земята се изливаха страшни порои, гърмяха гръмотевици, светкавици осветяваха черното кърваво дело, което се извършваше край малкия Кьосег. Османците кълняха и заплашваха непреклонните защитници, а подире им отново допълзя чумата и ги косеше с хиляди. Като нямаше с какво да се облажат в напълно ограбените околности, войниците се тъпчеха с неузрялото още грозде и по цели нощи си притискаха коремите и клечаха край шатрите.
Три седмици тъпка огромната войска край Кьосег. Обградените издържаха дванадесет пристъпа, половината защитници бяха избити, не беше останала и шепа барут, хранителните запаси свършиха, но имаше предостатъчно вода, която се лееше щедро от небето и Юришич не се предаваше. Ибрахим изпроводи при него пратеници, обещавайки да се оттегли от града, ако Юришич му плати откуп. Микулаш отговори, че няма намерение да плаща откуп на чужденци за собствения си град. Тогава Ибрахим му предложи да заплати само две хиляди дуката на еничарските аги за главоболията им. Юришич отговори, че няма толкова пари, пък и няма намерение да плаща.
Ибрахим хвърли еничарите в последен пристъп. През проломите в старите стени те влязоха от различни страни в града, където бяха останали почти само старците и жените с децата. Никола Юришич беше два пъти ранен. Изглеждаше, че това е вече краят. И тогава старците, жените и децата, предчувствувайки своята смърт, се събраха накуп и завикаха така отчаяно и страшно, че турците, които не бяха чували никога такова нещо, се уплашиха и започнаха да бягат от тази проклета крепост. След време еничарите измислиха за свое оправдание, че пред тях се бил явил небесен конник с огнен меч в ръката, който ги прогонил от Кьосег.
Ибрахим склони Юришич да предаде града с чест. Забрани грабежа и пусна на свобода останалите живи. На Юришич подариха златен султански кафтан и сребърни съдове. Сам великият везир получи от султана почетни дрехи и както след всеки поход, перо с диамант върху чалмата си.
Но времето беше безвъзвратно загубено. При Кьосег Ибрахим загуби цял месец, започваше вече септември, а за връщане вкъщи беше далече. Султанът знаеше колко е опасно, ако се забавят до мразовете, затова разпусна войската за грабеж по Щирия и обяви, че с това походът свършва.
Това вече беше не отстъпление, а бягство. Австрийци, хьрвати и унгарци разпокъсваха османските отряди, изтрепваха ги до последния човек, прогонваха ги от земята си така, че те едва успяваха да направят мостове на реките или да се прехвърлят с плуване, като потъваха и загубваха всичко заграбено. Едва не събориха моста при Марибор, та дори свитата на Сюлейман едва си проби път до мястото на прехвърлянето и великият везир трябваше от зори чак до мръкване да прекара на брега, без да слиза от коня, докато Сюлейман премине на другата страна. За това Ибрахим получи от султана кон със скъпи такъми и пари.