Като знаеше вече как би могъл да скрие от Стамбул най-големия позор, султанът влезе в края на ноември в столицата с още по-голям триумф, отколкото след първия неуспех при Виена. Пет дена столичните квартали Еюб, Галат и Юскюдар блестяха от светлини. Пазарите и магазините бяха отворени денем и нощем. На площадите раздаваха чорба и пилаф за бедните и безделниците. По пазарите разпродаваха иаграбеното и робите, доведени от войската. Преоблечен, султанът сам обикаляше пазарите. На третия ден, узнала от Хасан ага какво става по пазарите, Роксолана се присъедини към Сюлейман и измолваше от султана децата и младите жени, като им даряваше свобода. На търговците плащаха от държавната хазна, понеже според шериата дори султанът нямаше право да ощетява търговците, а за султанката се разнесе мълва, че ограбвала правоверните. Но какво я интересуваше мълвата! Когато я продаваха нея, къде бяха тези правоверни?
Тежко заболя сърцето на валиде ханъм. Тя легна още напролет, безсилна да понесе голямата обида, която й нанесоха султанът и султанката, и сега вече не ставаше. Отново обвиняваха Роксолана. Била отровила султанската майка с бавно действуваща отрова и сега валиде ханъм умираше и никой не можеше да я спаси.
А султанската майка умираше от собствената си злъч. Пръскаше я непрекъснато срещу Роксолана, но все не можеше да я излее цялата и сега сама загиваше от нея.
Роксолана само се подсмиваше. Казват, че отново щели да винят нея? Нека.
Биха могли да я обвиняват още, че е отровила някогашния велик везир, стария Пири Мехмед, който умря от скрита болест, докато султанът беше на своя безславен поход.
Още преди похода великият московски княз Василий Ивано-вич изпрати на Сюлейман гневно писмо за тайнственото изчезне на неговото посланичество, което трябваше да поздрави султана край Белград през 1520 година. Посланичеството беше пропаднало безследно и не се върна в Русия, макар и да беше известно, че е стигнало до Белград и че е било прието в лагера на султана. „От това — пишеше Василий Иванович — моята корона потъмня, а лицата на моите боляри помръкнаха.“ Великият княз заплашваше да плати за причинения му срам с огън и меч. Само двама души знаеха за това пратеничество: някогашният везир Пири Мехмед паша и любимецът на султана Ибрахим. Пири Мехмед беше приел московските посланици, а след това Ибрахим ги беше заловил, понеже стоеше между султана и великия везир. Къде бяха изчезнали и къде се бяха дянали скъпите дарове, които бяха донесли на султана от далечната Москва, това можеше да го каже само гъркът.
Знаеше го Хасан ага, както го знаеше и половин Стамбул, но кой би посмял да донесе до ушите на султана онова, за което той не пита?
Хасан ага като неуморна пчела непрекъснато носеше на Роксолана вести, дочути неща и слухове за всичките й врагове и за неприятелите на султана. Като узна за московските посланици, падна на колене пред нея, без да обръща внимание на главния евнух Ибрахим и без да се опасява, че той може да предаде всичко на валиде ханъм, а дори и на великия везир:
— Ваше величество, моя султанке! Но докога най-сетне този омразен грък ще управлява? Само на вас се надяваме. Само във вас е надеждата. Само вие можете да кажете всичко на султана. И за московските посланици, и за посланика от майката на френския крал, убит от Хюсрев бей. Ибрахим показва на всички чужденци огромния рубин, отнет от този пратеник, и се хвали, че това е най-големият рубин в света. Само една ваша дума, ваше величество, ще е достатъчна.
— И защо? — питаше го тя. — Какво ще промени това? Султанът сам отстранява онези, които е поставил. Не бива да му пречим. А всесилното и безжалостно време ще прибере всичко.
— Но човешкият живот не е безкраен, моя султанке!
— Затова пък е безкрайно моето търпение!
След първия поход на Сюлейман към Виена тя го укоряваше за бездарния грък, вмъквайки в писмата си между редовете с любовни думи и своето: „Но нали ви казвах, нали ви казвах!“ Сега мълчеше.
Роксолана беше схванала голямата игра, която Сюлейман водеше с най-близкия си човек.
Никой не би посмял да пъхне крака в султанските чехли. Тези крака биха били веднага отрязани, чиито да са те. Но да се поставят тези чехли пред алчните погледи и да се насъскват всички един срещу друг, да си блъскат челата около тази примамка — не е ли в това смисълът на самата султанска власт? Особено ако народът плаща всички приумици на своя господар. В ожесточената борба за височайшето благоволение няма никога едино-мишленици, никой никому не помага. Когато избират от хиляди един — върху него пада най-тежката омраза на завистниците. Сюлейман избра Ибрахим, човека, който може би най-малко подхождаше за положението, което му се падаше. За султана Ибрахим беше нужен като двойник, като сянка, върху която пада всичко: и блясъкът и нещастието. А султанът стоеше отстрани, спокоен и почитан от всички. И всички видяха — гъркът е нищожен и всички ще бъдат нищожни на неговото място, а султанът е незаменим.