Ибрахим прие от Шепер писмата на императора и Фердинанд. Писмото на Карл V той целуна, притисна го до челото и погледна императорския печат, като каза наперено:
— Моят господар има два печата. Единият държи при себе си, а другият го даде на мене. Той не иска между нас да има някаква разлика.
Луиджи Грити пригласяше на Ибрахим, Джелалзаде безмълвно записваше, а главният драгомаи Юнус бей превеждаше, като се мъчеше да бъде спокоен, макар че в него всичко кипеше от гняв към този нахален грък. Къде гледа техният султан? В чии ръце е предал империята? И как могат това да го търпят истинските османци?
И отново, колкото и да беше странно, истинските османци трябваше да възлагат всичките си надежди на онази, която едва ли не довчера наричаха вещица и магьосница и струпваха всичките нещастия на нейната глава. Понеже кой друг освен Роксолана можеше да вкара в ушите на султана истината за наглостта на великия везир и на кого ли Сюлейман би могъл да повярва така, както на любимата си жена? От двамата най-обични хора трябваше да избере единия, а понеже жената е винаги по-близо до сърцето на мъжа, никой не се съмняваше в победата на сул-танката.
Хасан ага, с когото Юнус бей имаше няколко тайни разговора, бързо дотича при султаиката, разказа й всичко, което беше научил за гърка, и загледа Роксолана предано, възторжено и с нетърпение.
— Добре, върви си — каза му тя спокойно.
— Ваше величество, ами сега?…
— Отивай — повтори тя още по-спокойно и студено.
Да не се намесва! Да нотърпи, да не се мъчи да ускорява събитията, да изчаква, докато гъркът сам падне в капаните, които поставя за другите. Нима не се опита вече да отвори очите на султана за неговия любимец — и какво? Ибрахим заедно с валиде ханъм й отровиха живота, а Сюлейман не си помръдна и пръстта да я защити. Каза тогава: „Нямам време да мисля за това.“ И тя трябваше да изтърпи всичко, докато гъркът с всеки ден се издигаше по-нагоре. Вече се обръщаше към Сюлейман „брате“, а зад гърба му го наричаше „оня турчин!“ На валиде ханъм казваше „майко“, а на султанските сестри „сестро“. Хатидже му роди син и сега се говореше само за него, само за малкия Мехмед, като че той беше наследникът на престола. Нощите на Сюлейман принадлежаха на Роксолана, а понякога и дните, но всичко зависеше от настроението му и невероятните прищевки на султана, а най-често от волята на великия везир, с когото беше принудена да се примирява, след като се убеди в безполезността на съпротивата. Трябваше само да чака и да се надява на всемогъщото време!
А султанът, дали защото беше отдал душата си на своя любимец, или пък го тласкаше към неминуема гибел, неочаквано обяви голям поход срещу къзълбашите и възложи на великия везир да оглави този поход. Той заповяда да се подчиняват на ферманите на сераскера както на неговите и нарече Ибрахим „Украшение на държавата и на този свят, защитник на царството и върховен главнокомандващ“. Като тръгна на поход, Ибрахим започна да издава фермани и да ги подписва с нечуваната титла „сераскер султан“. Крепостите отваряха пред него вратите си като пред истински султан. Пашите, бейовете и племенните вождове излизаха насреща му с богати дарове. Дворът на Ибрахим по своята пищност вече надминаваше султанския. Обезпокоен беше дори Скендер челеби, придружаващ както обикновено Ибрахим, за да се грижи за снабдяването. Скендер челеби започна да се присмива на титлата „сераскер султан“, която великият везир си беше присвоил, и започна да говори сред познатите си, че гъркът се кани да свали Сюлейман от престола и да вземе властта в свои ръце. Тези разговори стигнаха до Ибрахим и за първи път през дългогодишното си познанство двамата ортаци се скараха тежко, макар че хитрият грък обвиняваше Скендер челеби не в разпространяване на слухове, а в това, че е започнал да се облича по-богато от сераскера и че имал по-голяма свита.
Вестите за тези кавги стигнаха до султана, но той мълчеше, сякаш очакваше кога Ибрахим ще унищожи опорите, на които се държеше досега. В това време другата Ибрахимова опора — Луиджи Грити — султанът изпрати с три хиляди еничари в Унгария, за да проверял как се зачитат там султанските права. След Грити беше изпратено известието на султанския Диван, че венецианецът дължи на държавната хазна двеста хиляди дуката за откупи и две пети от сумата трябва да изплати незабавно. Грити беше принуден да продава златните си и сребърни сервизи, защото знаеше, че за неизплатените дългове в тази земя не щадят никого, а същевременно се впусна да граби Унгария. Неговият кървав поход се съпровождаше с ужас. Янош Сапояи изпрати на Грити 200 хиляди дуката, за да спаси земята от разорение, но и това не помогна. Венецианецът надмина с жестокостта си всичко знайно досега. Не се спираше пред никакви злодеяния. Но когато уби стария петроварадински епископ Имре Джибака, дори и най-близките му помощници и съмишленици го изоставиха. Трансилванският войвода Стефан Майлат вдигна народно въстание срещу Грити. Напуснат от всички, венецианецът избяга преоблечен заедно с двамата си синове при молдавския владетел Петру Рареш. Ра-реш незабавно предаде Грити на унгарците. Главата на омразното султанско оръдие беше отрязана, а тялото му хвърлено на кучетата. Джобовете на Грити бяха натъпкани със скъпоценни камъни, които разграбиха унгарските велможи. Три коли с ценности бяха изпратени в Буда на Янош Сапояи. Синовете на Грити бяха удушени в двора на Рареш.